Анибале присви очите си под маската и отбеляза:

– Искате да кажете кръвта в основните телесни съдове.

– Да, да – побърза да прикрие грубата си грешка Валнети.

– Точно това исках да кажа. Хайде сега, вземете от тези кожи и ги раздайте из вашия куартиере. Облекчавайте симптомите на нещастниците, колкото можете – и връчи купчина жабешки кожи на Анибале, който едва успя да ги хване, защото те се разлетяха, изсъхнали и дребни като въгленчета. Валнети го плесна дружески по гърба и допълни: – Трябва да призная, че за нас бе голяма изненада да намерим лекар, който да се съгласи да дойде във Венеция, а още повече – възпитаник на Падуа! Повечето лекари гледат да се пръждосат колкото е възможно по-бързо, при това в обратната посока.

Анибале сви рамене и забеляза поредната жабешка кожа, която се изплъзна от ръцете му.

– По-скоро бих умрял във Венеция, отколкото да живея където и да било другаде – рече.

Валнети се изхили изпод маската си и отговори:

– Може да се стигне и до това.

Анибале се почувства неудобно. Бяха минали векове, откакто натурфилософите са вярвали, че във вените циркулира въздух, а не кръв. Но миналата година самият той бе помогнал за доказването извън всякакво съмнение, че във вените циркулира кръв, като бе асистирал при преливането на кръв от куче в човек – прехвърлиха цялата кръв на псето във вените на един осъден на смърт. Можеше да изтъкне това пред височайшия си колега, без да споменава, разбира се, че и лишеният от кръв човек, и лишеното от кръв куче бяха умрели. Но не желаеше да хаби дъха си. Вместо това повдигна леко пълните си с жабешки кожи ръце и попита:

– Това ли е всичко? Жабешки кожи?

– Засега. Аз, разбира се, разработвам няколко собствени лекарства, но за днес ви оставям да действате, както решите. И, Казон?

Анибале се обърна, доволен, че Валнети не е в състояние да види изражението му.

– Не обърквайте хората с вашите сложни университетски теории! Те са прост народ, не са интелектуалци като нас.

След тези думи докторът изчезна като магьосник насред облак прах. Първото нещо, което Анибале стори, след като зави зад ъгъла на Кале Сан Канциан, бе да хвърли омразните жабешки кожи в най-близкия сандък с вар.

Към момента, когато в края на деня Анибале Казон се върна на кампо "Санта Мария Нова", чумата го беше победила по точки.

Младият лекар изобщо не бе предполагал колко неравна ще бъде тази борба – налагаше му се да се бори не само с епидемията, но и с всичко останало. Бореше се със семейните чувства – с майки, които отказваха да изоставят заразените си синове, съпруги, които държаха да стоят неотлъчно до съпрузите си, за да се грижат за тях – и така болестта удвояваше и утрояваше жертвите си. Бореше се и с медицинските власти – Здравният съвет поддържаше мнението на Валнети и настояваше за използването на същите лекарства, с които бяха борили чумата през 1464 година. Но най-жестоката битка от всичко бе със самия град.

Венецианските дворци бъкаха от слуги, които влизаха и излизаха, когато си пожелаят, разнасяйки отровите на чумата с дъха и дрехите си по пазарите, при шапкарите и при шивачите, а в по-бедните къщи семействата се тълпяха в една-единствена мръсна стая, дишайки един и същ заразен въздух.

Дори и мазачите, които бележеха вратите на заразените с червени кръстове, разнасяха заразата от къща в къща, превръщайки себе си и четките си в неволни проводници на миазмите. Котките и кучетата, които по принцип трябваше да бъдат изолирани, обикаляха свободно града. В богатите къщи разглезените домашни любимци прехвърляха заразата от една любяща ръка на друга, а в по-бедните квартали помиярите влизаха и излизаха от домовете на болните, незабелязани от потъналите в скръб и безсилие стопани. Градът не разполагаше дори с хора, които да ловят плъховете и да ги убиват, за да овладеят поне донякъде Черната смърт.

И към всичко това се прибавяше постоянният звън на камбаните – на обяд излезе указ от Консилио делла санита – Здравния съвет, че камбаните за чума трябва да бият по цял ден. Така непрекъснатият звън на камбаните на "Мираколи" и "Сан Канциан" опъваше нервите на болните, събуждаше страх в сърцата на здравите и се превръщаше в непрекъснат дразнител за лекарите. Анибале се държеше с пациентите си по-гневно и раздразнено от всякога – това беше единственият му начин, по който можеше да отвърне на умоляващите го, плачещи семейства, изправени пред реалността на предстояща непоправима загуба. Неспособен да им помогне, той прехвърляше гнева към себе си върху тях.

Анибале работеше по-бързо от всякога, отказвайки да признае пред себе си степента, до която го бе разтърсил този негов първи работен ден. Вярно, че в Падуа веднъж бе видял мъртвородено бебе и изобщо не се бе трогнал, но днес не само сърцето му, но и гордостта му бяха претърпели голям удар. Колкото и много да бяха знанията му – от основите на Гален и четирите течности, които се учеха още през първата година, до сложните механизми на хирургията от последната година – те се бяха оказали напълно безполезни срещу чумата.

Свечеряваше се, когато младият лекар се запъти отново към площада, за да се срещне с началника си. Този път вървеше бавно и уморено, краката му тежаха, сякаш наистина носеше тежката броня на войната. Макар и два пъти по-възрастен от него обаче, доктор Валнети вървеше леко и пъргаво и изглеждаше много по-бодър.

– Да, знам, тежък ден – започна той, преди Анибале да бе успял да каже каквото и да било. – Но утре ще бъде по-добре, защото днес впрегнах всичките си аптекари на работа – почука заговорнически клюна си с облечената си в ръкавица ръка, а после отметна огромната си мантия.

Под нея Валнети измъкна малка червена дървена количка на четири колела, с дълга дръжка и с гротескна рисунка на лекар от едната страна. Количката дрънчеше шумно с подредените в нея редици миниатюрни стъклени бутилчици. Анибале вдигна една от тях с облечените си в ръкавици ръце и я насочи към светлината. Разклати я и забеляза някаква зелена слуз.

– Какво е това? – попита.

– Оцетът на четиримата крадци! – отговори с неприкрита гордост докторът. – Познат още като марсилски оцет! По моя собствена рецепта. Промених малко спецификациите съобразно проучванията си. Изненадан съм, че не го знаете, колега! Използва се от незапомнени времена за лечение на Черната смърт. На какво ви учат в Падуа в наши дни? По мое време в Салерно ни предадоха за него още на първата лекция! – прие с въздишка необходимостта да разкаже историята и започна с напевен глас: – Четирима крадци от Марсилия имали обичая да влизат в къщите на жертви на чумата, да ги удушават в леглата им и после да плячкосват имуществото им. Хванали ги и ги осъдили на изгаряне на клада. Но съдиите не можели да не се изумят от факта, че крадците са останали недосегаеми за заразата. Престъпниците признали, че наистина са недосегаеми за чумата и разкрили тайната си – оцет, който впоследствие бил кръстен на тях. Съдиите поискали да знаят точните му съставки, като обещали, че в замяна ще ги спасят от кладата.

– И какво станало с тях накрая?

– Обесили ги – отговори рязко по-възрастният лекар. – Но не това е най-важното в историята.

– Разбира се, че не – съгласи се Анибале, силно заинтригуван от научната страна на въпроса. – И какви са били тези съставки?

– Извадете си бележника! – отсече важно Валнети. – Вероятно бихте желали да ги запишете по-подробно. В обичайния случай не бих споделил подобно познание с колега, но ако искаме да постигнем по-ниска смъртност в нашия сестиере, отколкото останалите лекари в техните, то тогава трябва да работим заедно, нали така? – приближи се до Анибале, извади от широкия си ръкав купчина листи, раздели ги приблизително на две и подаде едната на Анибале. – Това са смъртни актове. Бумащина, но без нея не може. Налага се да попълвате по един акт за всяка изгубена душа, дори и за най-бедните – подсмръкна. – Без да броим наградата от дожа, обзаложил съм се с останалите си петима колеги на по буренце гасконско вино, че ние от квартал "Сан Марко" ще изгубим по-малко души, отколкото в останалите шестини на града! А сега записвайте!