Анибале послушно напъха своя наръч смъртни актове в ръкава си, а от другия извади бележник и молив, макар да се съмняваше, че неговият висшестоящ може да го научи на нещо ново. Освен това имаше усещането, че доктор Валнети не се вълнува особено много за пациентите си. Но не беше ли такъв и Анибале, който обичаше да си играе със Смъртта, за да провери кой е по-добър? Може би. Изпълнен с угризения, той се зае да записва усърдно съставките на прочутия оцет, докато Валнети ги отмяташе на пръсти.

– Розмарин и градински чай, седефче, мента, лавандула, тръстика, индийско орехче. Чесънът, канелата и карамфилът, разбира се, че са задължителни – Светата троица на лечението на повечето болести. Следват бял оцет и камфор. И, естествено, най-ефективните, но и най-скъпи съставки – обикновен или бял пелин и горчив пелин!

– Артемизия абсинтиум и артемизия понтика – вметна по-младият лекар обиден, че подценяват образованието му.

– Изкисвате всички тези билки в оцета в продължение на десет дена – продължи Валнети, като че ли нищо не бе чул, – а после прецеждате сместа през ленено сито. Записвате ли?

– Да – излъга Анибале, който отдавна бе престанал да пише. Въпросната отвара бе не повече от плацебо – тази произволна смесица от билки и мазила не би убила никого, но и не би го излекувала. Погледна неуверено висшестоящия си и попита: – И сега се очаква от мен да раздавам тези стъкленици на всички домакинства, така ли?

– Господи, скъпи ми приятелю, разбира се, че не! – възкликна добрият доктор. – Всяка от тях струва един дукат! Давате само на онези, които могат да си го позволят! Е, ако можете да им дадете по две, още по-добре! Но все пак внимавайте – чираците ми работят без почивка, но до утре няма да могат да приготвят повече – тук възрастният лекар снижи гласа си и се приближи толкова много, че клюновете им се докоснаха – две гарги на съвещание. – Ще ви подскажа нещо важно – ако намерите майка с болно дете, тя би платила всичко, което ѝ поискате!

Анибале бе престанал отдавна да го слуша. Съзерцаваше нарисувания доктор на количката – с човка и очила, с грозни червени кръгове на всяка буза, символизиращи здраве. Изглеждаше гротескно, като клоун, не, по-скоро като Пулчинела – един от главните персонажи в старата комедия дел арте, характерен с големия си извит нос. Не, дори още по-лошо – той беше лешояд, чиято главна цел бе да измъква монети от умрелите и умиращите, с нищо по-добър от четиримата крадци от Марсилия. Усети как Валнети пъхва дръжката на количката в ръката му и чу:

– Количката се дърпа много лесно, виждате ли? И не забравяйте – по един дукат на стъкленица, не по-малко! Трябва да покрия разходите си все пак. Продайте цялата количка, която засега е първата, с която разполагаме, а после можете да си лягате. Казон! Казон? Къде отивате?

Напълно отвратен, Анибале Казон бе пуснал дръжката на количката и бе тръгнал обратно по пътя си. Не за това бе учил седем години. Насочи се към Фондамента Нуове – пушекът от мирта се вихреше около него, като че ли беше фаустовски дух, изпратен от ада. Там, на доковете, можеше пак да си поеме нормално дъх. Свали маската си и отметна назад потната си коса. Тръсна пушека от дрехите си, вдиша дълбоко соления морски въздух и започна да си задава разни въпроси.

– Не можеше ли гражданите да престанат да се скупчват плътно един до друг? Не можеше ли да дишат по-скоро този въздух, вместо да се задушават от пушека на горящата мирта? Ако можеше да ги махне оттук, да ги лекува така, както той иска – не с бабешки лекове и суеверия, а с истински медицински средства, на които бе посветил целия си академичен живот Анибале издиша дълбоко ужасите на деня с една дълбока, тъжна въздишка на поражение и се загледа право в морето. На хоризонта в далечината, през болезнено жълтите мъгли от чумните огньове, там, където въздухът бе кристалночист, се виждаше сребристата линия на морето, изпъстрена с познатите островчета. Стъкленият остров, дантеленият остров. А по-нататък – лазаретите.

На хоризонта на съзнанието му една смъртна мисъл се подреди и се превърна в идея..

Фейра отвори очи. Това беше първата ѝ сутрин във Венеция. Извърна глава. И помисли баща си за мъртъв. С разтуптяно сърце тя застина за миг до него, страхуваща се да погледне втори път. Усети обаче, че предната част на тялото ѝ, която бе опряна до неговото, е топла, а гърбът ѝ е студен и вкочанен. Тази топлина ѝ даде известна надежда.

Изправи се бавно от импровизираната носилка и се протегна. Скорците под стрехите вече бяха будни и поздравяваха с радост деня. Тя излезе и видя света напълно трансформиран – небето беше ясно и слънчево, от дъжда и буреносните облаци нямаше ни следа. Камъните наоколо разкриваха кристалите и вкаменелостите, приклещени в тях, и леко проблясваха. Проблясваше и тревата от утринната роса. Фейра усети, че настроението ѝ бавно се връща и се изпълни с надежда, че баща ѝ може и да оживее.

Запъти се отново към кладенеца в средата на руините и този път се зае сериозно със системата от верига и макара. Тъй като кофа липсваше, тя скъса една ивица от завивката на баща си и я върза в края на веригата. После свали куката до дълбините на кладенеца и я извади, капеща с питейна вода. Изсмука бързо платното – водата бе изненадващо прясна и чиста благодарение на вчерашното наводнение. После натопи отново платното, върна се при баща си и изцеди водата в устата му, като притисна леко скованата му долна челюст, за да му помогне да преглътне.

След това седна под една слънчева арка и свали медицинския си колан, разтърквайки кръста си, където коланът се бе впивал и ѝ бе убивал дни наред. Разгъна кожения колан на коленете си и го огледа. Стъклениците в леглата си изглеждаха невредими – липсваше само една от тапичките, което бе причината да изгуби седефчето, но това не беше кой знае каква загуба, защото това беше достатъчно често срещана билка. Веднага след тази мисъл се стресна. Срещаше се често в Константинопол. Но тук бе на съвсем чужд терен.

Изсушените билки в малките джобчета бяха подгизнали от морската вода и се бяха превърнали във влажни топки, подобно на тревите, които халифите навиваха и пушеха с наргилетата си. В колана си Фейра имаше и няколко редки и чудодейни съставки – от скромния лимонов балсам до стритите скъпоценни камъни. А в едно лозово листо си имаше дори малка щипка амбра. Общо погледнато, тя имаше около стотина лекарства, събирани с труд в продължение на месеци и години.

Фейра реши да направи последен съзнателен опит да спаси баща си. Отхвърли мисълта за сложни смеси – мюрекебат, тъй като не притежаваше достатъчно знания за противника си, за да измисли подходящите съставки. Затова реши да приложи обикновеното лечение на единичните билки – мюфрадет. Щеше да дава на Тимурхан последователно от всяко лекарство, подпомагана от звъна на камбаната, която биеше на всеки час, и нямаше да прибягва до смесите, за които ѝ бе известно, че са силно токсични. Започна лечението с киновар – червен живак, за който знаеше, че в малки количества е превъзходно средство за пречистване на кръвта. Извади от едно от крайните джобчета набор от сребърни медицински лъжички, които някога беше поръчала в една малка работилничка за сребро в "Султанахмет" – приличаха на миниатюрни черпачета с дълги дръжчици. Разстла лъжичките като ветрило, избра най-малката, гребна с нея съвсем малка доза от съответната стъкленица и я изсипа между напуканите устни на баща си.

След като нямаше какво друго да прави, освен да чака, тя реши, че трябва да се погрижи и за собственото си тяло. Отчупи малък къшей от хляба, който ѝ беше оставил Такат, и се насили да го изяде бавно. А после, с едва задоволен и нарастващ глад, тя тръгна да се разхожда между руините, търсейки да възстанови изгубеното седефче. Падна на колене и разрови тревата с пръсти – росата беше освежаваща и почисти мръсните ѝ нокти. Заоглежда внимателно тревата, която растеше покрай старите камъни, упоритите цветя, които се промушваха между пукнатините, и билките, които обграждаха основите на някаква древна градина.