Слънцето се издигаше над главата ѝ и тя вдишваше с наслада милионите аромати около себе си, увещавайки листата да се разгърнат и венчелистчетата да се разтворят. Като опитна билкарка тя оглеждаше внимателно формите на тези листа, цвета и броя на венчелистчетата. Някои от растенията познаваше, други – не. Все пак успя да намери седефче, за да попълни медицинските си запаси – растеше съвсем близо до стената.

Извика тихичко от радост и приклекна, за да разгледа познатото нежно растение с неговите покрити с мъх синьо-зелени листа и жълти цветове. Коленете ѝ се навлажниха и изстинаха, опрени в още мократа земя, докато тя обръщаше внимателно листата, за да откъсне ценните плодове – малки торбички, съдържащи множество семена. Окуражена, потърси по-нататък и в един каменен ъгъл зад паднала греда откри истинско съкровище – храстовиден ранилист, растящ в любимата си сянка. Но там, докато пръстите ѝ опипваха твърдите корени, тя откри по-осезаемо съкровище – кръгъл метален диск.

Изтри монетата в мръсните си шалвари и три дотогава, докато не зърна лек проблясък. Златист проблясък. Захапа леко монетата.

– Злато.

Под шарената сянка на дъговидните прозорци тя се зае да огледа монетата. От едната ѝ страна имаше мъж с брада и разперени ръце – тя познаваше този мъж, това беше пророкът, наречен Исус, а неговият знак беше кръстът. От другата страна се виждаше мъж, коленичил пред друг мъж. Коленичилият мъж имаше шапка със странна форма, а изправеният – някакъв кръг над главата си. Носителят на кръга приличаше на статуята, която бе зърнала върху една от големите колони, между които бе преминал Смърт. Но коленичилият мъж си оставаше пълна загадка.

За момент Фейра стисна златната монета толкова силно, че тя се впи в дланите ѝ, но след това пъхна чуждите пари в бандажа около гърдите си. Нямаше никаква представа за стойността ѝ, но беше повече от сигурна, че би могла да купи поне хляб за баща си, а защо не и малко вино и месо. От тази мисъл ѝ потекоха слюнките.

Звънът на камбаната я опомни и тя отиде обратно при баща си. Беше време за следващата му доза и тя благослови късмета си. Щеше да му приложи малко ранилист, който беше доказано най-ефективен за рани, циреи и гной. Може и да беше от засилващата се светлина на слънцето, но баща ѝ като че ли изглеждаше малко по-добре след първата доза лекарство. Тя сведе глава над него и се помоли, опитвайки се да си припомни точните думи на свещениците.

Един от основните принципи на османската медицина бе мизан – балансът, равновесието. Балансът беше ключов за човешкото здраве, той бе символът на двойствеността и равнопоставеността на тялото и духа. Едното не можеше да бъде добре, ако не беше добре другото, затова тялото трябваше да се третира като едно цяло с духа. Изхождайки от това, когато се изправи след молитвата, Фейра реши да насочи вниманието си отново към своето състояние. Миризмите, които се излъчваха от тялото ѝ, я обиждаха, а косата ѝ бъкаше от въшки. Замисли се дали да не влезе в кладенеца, но после съобрази, че солената вода на морето ще се отрази по-добре на тялото и дрехите ѝ.

Грабна завивката на баща си от неподвижното му тяло и се запъти към пустия бряг. Там се съблече зад одеялото и се гмурна във водата – тя се оказа по-студена, отколкото Фейра бе очаквала, въпреки горещото слънце. Придържайки се с една ръка в малкия вълнолом, тя започна да трие тялото си с шепа сол и пясък, докато кожата ѝ не се зачерви. После се наведе, натопи цялата си глава и започна да втрива в скалпа си листата от чаено дърво, които бе взела от колана си против въшките. Треперейки от студа, тя среса с пръсти, колкото можа, тъмната си гъста коса, като междувременно успя да убие доста въшки, пуквайки ги между ноктите си. После сплете косата си по модата на одалиските, така че плитката ѝ заприлича на рибна кост.

След това се зае да изпере дрехите и воалите си. Изцеди ги и после се спусна бързо обратно към руините е мокрия си вързоп. Увила завивката около тялото си като рокля, тя метна шалварите, бандажа и ризата на стената на кладенеца, а воалите постави върху ръждясалата арка от ковано желязо.

В портиерската къщичка върна завивката на баща си, мислейки си, че тя би могла да охлади треската му, и приседна трепереща на земята до леглото му. Сви се, сгъна колене и подпря треперещата си брадичка върху тях. В продължение на час седя така, трепереща, до баща си, но после не издържа и отиде за дрехите си. Едва не се разплака, докато навличаше все още влажните дрехи. А после, тъкмо когато главата ѝ излизаше от отвора на ризата, се стресна от звъна на камбани – първо една църква на острова, после друга, след нея другите църкви от другите островчета на града, още една, две, а накрая всички заедно. Да не би да са вдигнали тревога? Да не би да са ги разкрили?

Напълно ужасена от страшния рев на камбаните, Фейра изгуби напълно представа за времето и следващата част от деня ѝ премина в поредица от билки и поредица от молитви, докато накрая отново започна да се смрачава. Фейра виждаше, че баща ѝ се влошава все повече и повече. Изпаднала в паника, тя се замисли какъв би могъл да бъде последният ѝ ход.

Преди светлината да избяга напълно, а с нея и куражът ѝ, тя избра от колана си остър като бръснач скалпел, изработен от същия бижутер, който бе направил и лъжичките ѝ. След това разряза през средата ризата на баща си, свали компресите от черните подутини под мишниците му и рязна бързо левия бубон. Озарена от внезапно хрумнала ѝ идея, тя рязна и втория бубон и събра черната кръв в една от стъклениците си. После почисти раните добре и ги наложи с лимонов балсам.

Накрая, в сумрака на залеза тя се приближи до лицето на баща си, за да търси някакви признаци на реакция спрямо хирургичната ѝ намеса. Горчивият аромат на лимоновия балсам я блъсна в носа, но очевидно стигна и до неговия, защото той неочаквано отвори очи. Тя носеше маска – изрече съвсем ясно. Говореше така, сякаш продължаваше някакъв отдавна започнат разговор. Фейра приклекна до него щастлива, хвана крехката му ръка и започна внимателно да я разтрива.

– Кой носеше маска, скъпи ми татко? – попита.

Тя имаше маска на пръчка, красива направа, беше от перли и сребро. Представляваше глава на кон. Тя изглеждаше като един от онези еднорози от легендите.

– Аз знаех малко венециански, но говорехме предимно с жестове като сенки по стените. Спомняш ли си сенките по стените? – кехлибарените му очи бяха премрежени, но той я разпозна съвсем ясно, когато ѝ зададе въпроса.

Фейра кимна и стисна леко ръката му. Веднъж Тимурхан я бе завел да гледа карагьоз[13] – пиеса на сенките в Бейоглу – тънки силуети на халиф и наложница, които се движеха и танцуваха във вечен профил, като че ли наистина бяха живи.

– Аз я попитах дали обича да язди, а тя се хвана за сърцето и ми каза, че язденето било нейна страст. Показа ми пръстена, който носеше – нещо много нежно, направено от стъкло. Беше много горда, защото пръстенът ѝ беше подарък от нейния любим чичо – самия дож. А после, докато яздехме, наоколо имаше лимонови дървета, които шептяха одобрението си. Конете бягаха и мачкаха плодовете под копитата си. Все още усещам този мирис, Фейра. Усещам го и сега!

Тя му се усмихна, защото знаеше, че той усеща лимоновия балсам. Това я изпълни с надежда, че той ще се оправи, че хирургическата ѝ намеса е била успешна.

После той умря.

Фейра още веднъж трябваше да избира между кладенеца и морето, но този път за доста по-мрачна задача. Не искаше да погребва баща си на земя, осветена за друг бог, а не можеше да рискува да нахлуе незаконно другаде. Не искаше и баща ѝ да остане в това море. Въпреки че морето е било почти цял живот негов дом, тя не искаше тялото му да бъде издувано от вражески води и изхвърлено на вражески брегове. Затова накрая избра кладенеца, тъй като там той щеше да бъде бързо предаден на земята, както изискваше Пророкът, и същевременно камъните щяха да го пазят от това място на неверници. Тези руини бяха изоставени, така че не изглеждаше много вероятно някой да тръгне да търси вода от кладенеца. А някой ден, ако Бог позволи, тя може и да успее да се върне и да събере костите му, а после да ги отнесе у дома и да му отдаде всички необходими почести.