Нямаше сили да влачи леглото му с въжетата, затова претърколи тялото на Тимурхан от леглото върху завивката и го уви като в саван, доволна, че така няма да ѝ се налага да гледа милото му, вече мъртво лице.

И въпреки това изтощеното ѝ тяло не ѝ позволи да се движи особено бързо – отне ѝ повече от час, докато го изтегли до кладенеца. Пийна за последен път от водата, после закачи дрехите на баща си за куката като голяма риба, прехвърли го с огромно усилие през стената на кладенеца, прегърна го за последен път и го пусна. После затвори очи и само чу издрънчаването на куката и плясъка от падането на тялото на баща ѝ във водата. Накрая момичето сведе очи към дъното. За момент увитият в импровизирания саван труп изглеждаше като изправен, но после придошлите от дъждовете подземни води го изтеглиха и накрая напълно го погълнаха.

Фейра видя мехурчетата по повърхността на водата, а после всичко се успокои. Тя докосна пръстена си и за момент си помисли да го хвърли след него, за да може баща ѝ да има нещо от майка ѝ. Но баща ѝ беше вече в джанна, тя беше тук, а това беше единственото, което я свързваше със семейството ѝ, с майка ѝ, и – което беше най-невероятно от всичко – с дожа на Венеция.

И изведнъж всичко ѝ стана ясно. Пръстенът беше нейният пропуск за безопасно преминаване. Щеше да отиде при дожа. Не бе успяла да изпълни мисията си да попречи на чумата да стигне до вратата му, но можеше да използва пръстена да събуди спомените му за любимата му изгубена племенница Сесилия Бафо и да помоли да бъде върната по живо, по здраво в Константинопол.

Прикрепи отново воала йемине пред лицето си, внезапно съвсем готова да напусне това място, където бе споделила последните часове на баща си, където бе прекарвала ръце върху росната трева и където бе открила ранилиста и монетата. Но точно когато се оглеждаше за последен път, чу тропот и плисък на вода откъм вълнолома пред руините.

Фейра хукна към главния вход и надникна иззад колелото на вратата. До дървената пътека бе спряла най-обикновена лодка и мъж в дълга роба стъпи на брега, след което завърза лодката си за близкия стълб.

Останала без дъх от ужас, тя се скри в къщичката на портиера и започна да го наблюдава оттам. Човекът леко накуцваше и когато се приближи до нея, от възрастта и от теглото му тя предположи, че страда от подагра. Когато старецът стигна на една ръка разстояние, Фейра долови, че при поемане на дъх дробовете му свирят – или беше преболедувал треска на белите дробове като дете, или работеше на място, където въздухът не беше особено чист. Надали обаче беше второто, тъй като робата му беше от кадифе и коприна. На главата му имаше мека черна четириъгълна шапка. В Константинопол носенето на шапка беше признак на високо положение. А старецът носеше шапката си така, сякаш същият обичай важеше и тук. Лицето му беше добро, очите – мили, брадата – побеляла. Фейра се изкуши да му се разкрие и да му заговори на собствения му език, но нещо я накара да продължи да се крие. Затова предпочете просто да го гледа, докато мъжът се разхождаше между руините. Тя затаи дъх, молейки се той да не се приближава до кладенеца. Молитвите ѝ бяха чути – мъжът не прояви никакъв интерес към него. Просто започна да крачи напред-назад по много странен начин. Като че ли си броеше нещо под носа си и от време на време спираше, вадеше плоча и острие за писане и отбелязваше откритията си. Чу ясно само едно изречение, но не разбра нищо. Той каза: "Шестнайсет на четирийсет паси".

В продължение на повече от час възрастният мъж обикаляше руините по този странен начин, а веднъж дори спря и изкопа малко пръст, като че ли търсеше цяр. Постави шепата пръст в торбата си и преди да потегли, взе малка тухла, която откри на все още осветената поляна, почука я лекичко и също я пъхна в чантата на рамото си.

Фейра проследи мъжа как се връща до лодката си. Помисли си още веднъж да го помоли да я закара до града, но отново нещо не ѝ позволи да го направи. Когато той отплава, тя въздъхна дълбоко – от облекчение и едновременно от съжаление.

Не я бяха разкрили, но сега за първи път, откакто бе напуснала родния си дом, бе наистина сама.

На втория ден след завръщането си в своя роден град Венеция Анибале Казон не се облече внимателно пред огледалото. Остави грозната маска с човката да виси над него и да го гледа как излиза от стаята.

Той не излезе надменно от къщата си, нито пък отиде да се срещне с Валнети на кампо "Санта Мария Нова", както му бе изрично заповядано след неподчинението му вчера вечерта. Вместо това слезе тихо по стълбите, облечен само по нощница, и извади изпод нея малко ключе, което бе носил на врата си в продължение на седем години.

Малкото златно ключе на златната верижка бе още топло от сънената му кожа. Бе го сложил до гърдите си няколко седмици преди да замине за Падуа, когато беше само на четиринайсет и когато бе починала последната от многобройните му лели. Тогава и само тогава семейният нотариус благоволи да му връчи ключа за ковчежето със съкровища на фамилията Казон – завещание от бащата, когото той никога не бе познавал.

Със замръзнали от плочите боси крака Анибале влезе в избата, воден от пламъка на свещта в ръката си. Винените бъчви стенеха и се поместваха, докато виното в тях ферментираше, и реагираха и на дребните промени в температурата, които присъствието на младия мъж причиняваше на помещението. Когато беше малък и го водеха тук, го учеха, че във винената изба има духове. И тогава, както и сега чуваше водите на канала, плискащи се по стената отвън, защото избата, където семейство Казон държеше виното и солта си поколения наред, се намираше под водата. Семейство Казон, от което днес Анибале бе единственият и последен представител.

Тук щеше да бъде напълно в безопасност, което го устройваше прекрасно, тъй като не желаеше прислугата да вижда ковчежето му. През всичките тези години Анибале бе безкрайно пестелив със семейното богатство – не го бе разпилял по жени и разгулен живот, както бяха постъпили повечето му приятели, а бе платил само за обучението си в университета, за квартирата си, а в края на обучението си – за лекарските одежди. Затова, когато извади четвъртата бъчва вино отляво, малкото сандъче, скрито зад него, беше почти пълно.

Наклони леко свещта, изля от нея малко восък върху плочите и я закрепи. Восъкът изсъска като котка върху влажните камъни. След това Анибале се приведе напред, без да сваля ключето от врата си – някога се беше заклел никога да не го сваля. Пъхна ключето в ключалката и вдигна капака на здравото дъбово сандъче. Медните скоби, които придържаха капака, паднаха назад с трясък.

Ковчежето беше претъпкано с дребните златни венециански монети, познати като секвини – десетки и десетки от тях. Те лежаха в малко легенче, което образуваше фалшивото дъно на ковчежето. Под това легенче имаше още по-голямо богатство – плътен пласт златни дукати. Анибале взе един дукат и го огледа внимателно от двете страни – дожът с неговата непогрешима корно шапка, коленичил пред свети Марко от едната страна и Христос – от другата. Той стисна дуката, докато не го усети как се затопля в ръката му, а после го върна при побратимите му и постави легенчето обратно на мястото. Очевидно имаше достатъчно пари – повече от достатъчно за целта, която си бе поставил.

Извади кесията от миша кожа, която бе закрепена за долната част на капака, и отброи в нея четири златни дуката. После разпредели шепа секвини по джобовете си и заключи отново ковчежето. След това измъкна един стар меден бокал, претърколил се под бъчвите, и го излъска в нощницата си от батиста, докато не се увери, че бокалът се е сдобил с мътен златист отблясък. Взе и бокала със себе си. Във Венеция никога не беше излишно да имаш в джоба си нещо, годно за подкуп.

Накрая се върна горе и се облече за половината от времето, което му бе необходимо вчера. След това напусна къщата с ковчежето на фамилията Казон, скрито под мантията – отново с лека, пружинираща походка, но този път по различни причини. Анибале може и да бе изгубил първия рунд срещу Смъртта, но битката изобщо не беше приключила.