Намирането на лодка на Фундамента Нуове се оказа фасулска работа. Епидемията бе прекратила напълно търговията и пътуванията, така че лодкарите и гондолиерите се шляеха по доковете и се чудеха какво да правят. Анибале си избра здравеняк, който му се стори добър гребец. Лодкарят повдигна изумено вежди, когато чу инструкциите на клиента, но една златна секвина му затвори бързо устата.

Когато лодката потегли към островите, които бе зърнал предишната вечер, Анибале остана прав на кърмата. Годините, прекарани в Падуа, не бяха успели да го лишат от морските му крака – той все още притежаваше онази неповторима, характерна само за венецианците вродена способност да стои прав и непоклатим във всяка лодка. Сложил отново маската си, той стоеше като египетски бог, вторачен напред и само напред, така че приветливият лодкар успя да говори с него толкова, колкото би могъл да говори и с мумия.

Лодката се плъзна покрай остров Мурано, където стъкларските пещи вече бяха изстинали, а след това и край Бурано, където плетачките на дантела вече не седяха на пейките пред пъстроцветните си къщи. На Торчело звънът на катедралната камбана отброяваше скръбно броя на умрелите, подсказвайки на Анибале, че чумата вече бе стигнала и дотук. Но когато стигнаха до лазаретите, всичко тънеше в тишина. Анибале насочи лодкаря към Виня Мурада – карантинния остров.

Когато приближиха, Анибале видя дива пустош, обрамчена от дървета и нещо, подобно на стена. Имаше дълъг вълнолом, в края на който се виждаше дървена къщичка за лодки. Онова, което моментално изплува пред погледите им, накара лодкаря да остави греблата си и да вдигне яката на палтото си високо над устата. Върху стената на къщичката, висок колкото човешки бой, се виждаше нарисуван червен кръст.

– Ако искаш, остани тук! – изрече троснато Анибале, забелязвайки нежеланието на лодкаря да продължи нагоре по канала. Човекът завърза лодката, а пътникът му, след като се увери, че кесията и медният бокал са все още в ръкава му, скочи на вълнолома, все така прикриващ съкровището на фамилията Казон под мантията си. Хвърли на лодкаря още една секвина и му заповяда да чака.

В края на вълнолома имаше портиерска къщичка, вградена в голямата стена, с врата, която изглеждаше здраво залостена. Точно пред нея седяха двама мъже – единият млад, другият стар – и ловяха риба в лагуната. Старият вече бе забелязал появата на доктора и бе застанал нащрек, но младият се бе вторачил напред с невиждащи очи, а от устните му бе покапала слюнка, която стигаше чак до отпуснатите в скута му ръце подобно на рибарска връв. Краката на момчето висяха доста далече от повърхността на водата, ръцете му бяха къси, тялото му – твърде дребно; само главата му имаше нормални човешки размери и изглеждаше твърде голяма за дребното му тяло. Черепът му имаше странна форма, с кости, деформирани още от раждането, както бързо прецени Анибале. Беше виждал подобни джуджета и преди – повечето биваха удавяни непосредствено след раждането, но някои ги вземаха за актьори в комедия, защото се случваше да имат нормални способности и да могат да говорят и пеят. Анибале бе зървал подобна твар и в двора на Падуа – херцогът я държеше в своя павилион на куриозите и я бе научил да разказва мръсни истории. Но тази твар тук безсъмнено беше пълен олигофрен. Без да обръща внимание на момчето, Анибале се обърна директно към по-стария мъж.

– Аз съм доктор Анибале Казон от Консилио делла санита – излъга. – Вие ли сте пазачът на това място?

Старецът сви рамене и отговори:

– Бях, доторе, докато не пристигна девицата чума. Тогава всички се вдигнаха и си заминаха. Консилио ди маритима издаде указ, че никакви кораби няма да влизат или излизат от града, докато всичко не се прочисти. Последният мина оттук във вторник, в една ужасна буря. Беше голяма галера на име "Ил Кавалиере". Викахме към кораба, размахвахме факли, но той не спря.

– Да, да – махна с ръка Анибале в опит да сложи край на нескончаемия брътвеж на човека. – Значи тук няма никой, така ли? Маршалите, отговорниците? Бастаци и техните семейства?

– Няма, доторе. Всички си заминаха и единствената лодка, която е минавала насам освен вашата, синьоре, беше онази, дето донесе писмата от консилио. Обаче сега опушват всичката поща, та писмото, дето го получих тази сутрин, едва успях да го разчета, защото беше много пожълтяло

– Разбира се – прекъсна го безцеремонно Анибале. – Значи всички заминаха, така ли?

жВсички, доторе. Вдигнаха си чукалата и заминаха за Трепорти. Всички с изключение на моя милост и момчето ми. – при тези думи възрастният повдигна леко брадичката на нещастното си дете. – Обаче аз съм пазачът на портите и като такъв ще пазя портите докрай! – допълни. – Защото ние живеем тук, доторе, и момчето ми не познава никое друго място.

Избягали са на континента. Анибале кимна, но по-скоро на себе си и клюнът на маската му описа дъга пред лицето му. Напълно логично. Богатите винаги бягаха към вилите си в област Венето, а бедните – в Трепорти. Той сведе очи към джуджето, което продължаваше да си лови риба, без очевидно да бе схванало каквото и да било, и попита:

– А ще ми позволите ли да разгледам наоколо?

– Разбира се, доторе!Ей сега ще ви пусна. Хайде, идвай! – подвикна на момчето.

Баща и син оставиха въдиците си и странното малко трио се запъти към портиерската къщичка. Старецът не спираше да бърбори, момчето едва влачеше крака след него, а гостът с дългия клюн клатеше нетърпеливо глава. Когато стигнаха до портата, старецът извади огромна халка с ключове. Главният вход отвеждаше до ниска арка, от която Анибале успя да зърне за миг красотата, която се разкриваше нататък. Но първо трябваше да свърши работата, за която бе дошъл. Посочи към една малка вратичка в стената вляво и попита:

– А това тук е жилището ви, така ли?

– Така си е, доторе, точно така – кимна портиерът и го покани вътре с такъв жест, сякаш го канеше в самия Палацо Дукале, макар че в портиерската къщичка нямаше нищо друго освен маса, столове и димящо огнище. – Получих работата на пазач на Виня Мурада, когато се ожених. Беше в Деня на сан Матео, преди двайсетина години. Дойдох тук с жената, но когато се роди момчето ни, тя само го погледна и изчезна. Напусна на мига, така си е.

Анибале хвърли поглед към момчето, но сивите му очи бяха спокойни като лагуната.

– Как са имената ви? – попита.

– Аз съм Бока Трапани, а този тук е Салве.

Бока[14] не беше християнско име, но Анибале предположи, че портиерът се нарича така, защото говореше непрестанно, като че ли да компенсира мълчаливия си син. Но не искаше човекът да върви заедно с него наоколо, искаше да помисли. А името "Салве" бе едно от онези, които се даваха обикновено на недъгавите – буквално означаваше "изцелявам" или "спасявам", значи портиерът би трябвало да е набожен. На госта му хрумна една идея.

Извади бокала и кесията от огромния си ръкав, постави ги внимателно върху дървената маса и направи знак на двамата мъже да седнат. Забеляза, че момчето моментално се скри в сянката зад комина и започна да наднича оттам.

– А сега ме чуйте добре! – отсече. – Това тук е семейното ми богатство. – И посочи към кесията с облечената си в ръкавица ръка. – Мога ли да се доверя на вас, двама благородни господа, да ми го пазите, докато аз изпълнявам поръчението на дожа? А това тук… – почука по ръба на бокала, който му отвърна с лек звън – е един много стар бокал. Някои твърдят – тук снижи благоговейно глас, – че от него е пил самият Христос!

Старецът се опули срещу безценната чаша.

– Ще се върна след една четвърт на камбаните! – заяви Анибале и напусна опушената къщичка, мина под арката и навлезе във Виня Мурада.

Беше очаквал да види напълно уредено място, но завари само зелена морава с тучна трева и красива пътека под големи бели черници, чиито позлатени по ръбовете листа помахваха весело на лазурното небе. Тук-там, вкопани в земята, се виждаха къси колони и големи паднали камъни, които разказваха историята на някаква по-стара сграда, издигала се някога на този остров. От вътрешната страна на стената имаше няколко ниски каменни приюта, с църквица в единия ъгъл, а в центъра на всичко това се издигаше голяма постройка с покрив и арки, които се отваряха навън в стил, който венецианците наричаха тедзон[15].