Анибале беше чувал за това място и много лесно си представи какво се случва, когато се появи кораб – реконструира мислено цялата картина, насели острова в ума си. Първо екипажът слиза и минава през плитка яма с вар. После всички изнасят стоките от кораба и ги струпват в тедзона, като отбелязват уникалния знак на товара на стената зад него. След това екипажът бива отвеждан в къщичките за цели четиридесет дена, откъдето идва и думата карантина[16]. От моряците се очаква да бъдат здрави и непокварени и да присъстват на литургия в малката църква, освен ако не са неверници. През всеки от тези четиридесет дена стоките вероятно се изнасят през откритите арки извън тедзона, опушват се с пречистващ дим, проветряват се, а след това се връщат обратно под големия покрив за през нощта. След като стоките и екипажите биват обявени за здрави, им се позволява да влязат в самата Венеция, да разтоварят и да търгуват с докараното.

Анибале знаеше, че Здравният съвет бе издал указ всички стоки да бъдат белязани с ясен отличителен знак, защото на карантинните острови черният пазар процъфтяваше – стоките, които се връщаха по сандъците след опушването и проветряването, понякога не бяха същите по качество или брой с онези, които се изнасяха.

Анибале се запита колко ли пари е натрупал Бока през годините, заменяйки луксозни стоки за ежедневни. Е, съвсем скоро щеше да добие представа за степента на почтеност на пазача.

През една от големите арки Анибале влезе в търбуха на тедзона. Когато очите му се приспособиха към сумрака, той видя обширно празно пространство, без хора и без цел, без нищо, което да подсказва за миналото му предназначение, освен няколко празни бурета и един-два счупени сандъка. Но стените разказваха дълга история. Всяко свободно пространство по тях бе изписано било на венециански, било на турски, било с някакви странни йероглифи, които не му бяха познати. Обозначенията бяха в червено и ако това беше затвор, Анибале би си помислил, че са изписани с кръв. Приближи се до един от надписите, потърка го внимателно с облечения си в ръкавица пръст и го подуши – това беше железен оксид, същата химична смес, с която се обозначаваха товарите. Някои моряци, очевидно отегчени от принудителния си престой в лазарета за цели четиридесет дена, бяха изпробвали и артистичните си таланти тук се виждаше гондола, там перфектен галеон, по-нататък рицар, а след него някакъв цар на неверниците с тюрбан.

Анибале застана в единия край на голямата зала и се обърна – всяко място за товари образуваше нещо като естествена ниша, в която би могъл да сложи матрак. Значи тук можеха да се съберат доста матраци. Единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори откритите арки, за да пази покосените от болестта от приумиците на стихиите отвън.

Връщайки се назад, Анибале се изкачи по голямата оградна стена – ла мурада, която бе дала името си на острова. На определени интервали по стената имаше наблюдателни кули – торезини, от които някога маршалите наблюдаваха пристигащите и излизащи от Венеция кораби. Изкачи се в една от тях и се огледа – отвъд стените имаше малка дива гора и една джиро диронда пътека през лавровите храсти и тръните. След тях се простираше блатиста пустош от солни петна, които отвеждаха до лагуната и между които тук-там се виждаха малки водни езерца, които биха могли да се превърнат в идеални перачници или басейни за пъстърви. А точно на хоризонта, толкова миниатюрна, колкото бе изглеждал вчера и този остров, се виждаше Венеция, смалена до красива сребриста корона с остри шипове, сякаш хвърлена насред лагуната.

Анибале слезе по каменните стъпала, заобиколи тедзона и зад него откри кладенец – доста голям кладенец с декоративна система за оттичане. Кладенците от този вид имаха седем пласта камъни и пясъчни филтри между отводнителната система и коритото, така че водата, която се извлича от тях, да бъде чиста и прясна. Върху каменното корито се виждаше релеф на вездесъщия крилат лъв, но книгата, която той държеше, беше затворена.

Анибале се приведе, за да я огледа добре. Обикновено при подобни изображения на лъва книгата в лапите му лежеше разтворена на поздрава към свети Марко: "Pax tibi, Marce, Evangelista meus"[17], изрязан съвсем ясно в камъка. Зачуди се какво ли би трябвало да означава затворената книга – може би, че нещо е дълбоко скрито.

Това му напомни за решението, което беше взел. Коленичи и изкопа с ръце дупка в меката торфена почва, постави в нея ковчежето на фамилията Казон и го покри добре, за да го скрие. Но усети нечий поглед върху себе си и за един кратък миг изтръпна от мисълта, че лъвът го наблюдава.

Когато се изправи на крака, откъм близкия гъсталак изскочи голяма сива котка, втурна се към него, но после забави крачка и се приближи храбро до Анибале, подлагайки глава за погалване. Но я очакваше разочарование.

Анибале продължи покрай редиците малки къщички. Надникна в една от тях – две стаи, една над друга, с огнище, добро количество светлина и проветрение. Тук имаше най-малко стотина такива семейни къщички. Всички до една бяха в добро състояние освен една в края, която беше порутена. Лекарят предположи, че къщичката е била ударена от оръдие – не всички кораби, привикани от маршалите към острова, се подчиняваха с готовност на строгите карантинни закони на Републиката.

На мястото, където се събираха две от редиците къщи, имаше малко площадче и църква, върху която се извисяваше кръст. Анибале влезе, следван от котката. По принцип нямаше много време за религия. Беше отгледан в набожност, но в Падуа бе имал възможност да изслуша няколко нелегални лекции от хора, които предпочитаха науката вместо религията. И ако трябваше да бъде честен, в известно отношение той ги разбираше.

Застана в центъра на малкия неф и се обърна. Имаше един здрав прозорец от стъкло от Мурано, оцветено и оформено приятно като четири кораба, развяващи флага на Венеция в аленочервено и златно, носещи се по зеленикаволилави вълни. Но с изключение на няколко грубо сковани дървени пейки и груб дървен кръст върху голия олтар тук нямаше нищо – нито бокал, нито Библия. Както изглеждаше, Господ бе напуснал отдавна това място, а между гредите бяха свили гнезда множество птици.

Но някой очевидно метеше пода от време на време – Анибале забеляза няколко клончета от метла и бяло петно, където същият човек се бе опитвал да изстърже птичите изпражнения. Лекарят съхрани това късче информация, прибирайки го в бутилка като лабораторен екземпляр в шкафа на ума си.

Напусна църквата и вдигна глава към архитрава – златният надпис гласеше: "Сан Бартоломео". Свети Вартоломей. Добро име за църква, но като че ли още по-добро за болница. Върна се в портиерската къщичка. Старецът бе вперил очи в скромния бокал на масата пред него така, сякаш очакваше от него някакво чудо. Глупавият му син, все така скрит в сенките зад комина, наблюдаваше баща си. Анибале вдигна кесията. Беше по-лека от преди.

– Приеми моите благодарности – рече. – А за труда ти подарявам бокала. Нека той те благослови и да донесе спасение на сина ти, защото нима самият Христос не е благославял болните? Но дукатите си, разбира се, ще прибера – и при тези думи прониза бащата с червените очи на маската си.

Бока го погледна с очи, кръгли като самите дукати. Анибале зърна в тях проблясък на вина и внезапно разбра кой мете църквата. Опипа монетите през кожата на кесията – бяха три, а не четири.

– Почакайте – промърмори Бока, гърчещ се от срам. Отвори мръсната си длан и добави: – Ето една монета, която аз… намерих… на пода. Сигурно е изскочила от кесията, когато сте я слагали на масата.

Анибале се приведе, грабна монетата и видя, че мъжът видимо се дръпна със страх от клюна му.

– Е, благодаря ти, Бока! Честните мъже като теб са рядкост! В замяна на праведността ти ще ти предложа една рядка възможност. Консилио делла санита ми подари този остров за чумна болница. Помощта ти ще бъде добре дошла, така че можеш да останеш и да работиш за мен!

вернуться

16

Мир на теб, Марко, пратенико мой (лат.) – думи на ангела към свети Марко. Думите са написани върху знамето на Венецианската република. Б. Пр.

вернуться

17

Мир на теб, Марко, пратенико мой (лат.) – думи на ангела към свети Марко. Думите са написани върху знамето на Венецианската репубика. – Б. Р.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: