Бока приклекна и целуна ръкавицата на Анибале.

– О, да, доторе, позволете ни да останем! Ще ви помагаме за всичко, от което имате нужда!

Анибале бе изключително доволен от хитростта си. Истината бе, че той имаше нужда от Бока, който бе живял на този остров от двайсет години и го познаваше добре, а знаеше, че от този момент нататък бащата и неговият син идиот ще му бъдат напълно верни и изобщо няма да им мине през ума да поставят под въпрос правомощията му.

– Добре тогава – рече. – Утре ще се върна, а междувременно не пускай никого другиго през тези врати, разбра ли? От днес този остров ще бъде известен като Лазарето Ново.

– С тези думи доктор Анибале Казон напусна къщичката с царствен замах на мантията си, много доволен от свършената днес работа.

Когато се озова обратно на вълнолома, видя, че сивата котка продължаваше да го следва, пристъпвайки деликатно с лапичките си по дървените дъски. Анибале спря. Котката се погали в краката му и вдигна е надежда глава. Анибале я хвана за кожата на врата и я вдигна. Едно от правилата на неговия остров – защото в съзнанието му островът вече беше негов – изискваше тук да няма нито кучета, нито котки, за да не разнасят заразата. Котката увисна спокойно в ръката му и той я повдигна, за да види лицето ѝ, преди да я хвърли в морето и да я удави.

Това беше голяма грешка. Червените очи на маската срещнаха нефритените очи на сивото създание и Анибале прочете в тях тотално доверие. Ругаейки под носа си и за огромна изненада на лодкаря, той хвърли котката вместо в морето в лодката и я взе със себе си чак до Фондамента Нуове, след което я пусна на свобода по уличките на Венеция.

И беше порядъчно одраскан за усилията си.

Фейра потегли от острова по-късно, отколкото беше планирала, забавена от посещението на странния старец. Светлината вече помръкваше, посребрявайки лагуната и придавайки сив оттенък на града отвъд водите.

Веднага щом напусна руините и тръгна по брега, тя се почувства безкрайно уязвима, въпреки че отново носеше воала си и медицинския си колан. Извади чуждоземната монета от бандажа си и започна да я обръща в дланта си. Пое си дълбоко дъх. Вярно, че беше съвсем сама, но все още имаше разсъдъка си, познанията си и една златна монета. Това беше достатъчно. Надяваше се да е достатъчно.

Пое по каменната пътека, отвеждаща към градската част на острова и към къщите. Когато приближи кея, видя черна лодка във формата на полумесец да пресича сребърния канал между острова и града. Лодкарят се насочи към малък вълнолом с пъстроцветно изрисувано колче за завързване на лодката. С лудо биещо сърце тя пристигна на кея едновременно с него. Той свали няколко пътника и Фейра с интерес забеляза, че две от жените пътнички си бяха прикрили главите и лицата със забрадки, за да се предпазят от мъглата. В такъв случай нейният воал вероятно нямаше да привлече чак такова голямо внимание, а завивката на баща ѝ, която тя бе метнала отгоре си като импровизирана мантия, прикриваше добре чуждите ѝ дрехи.

Лодкарят вече стоеше на вълнолома и крещеше дума, която тя не знаеше: "Трагетто! Трагетто![18]". С дълги, скръбни, провлачени срички. Фейра събра смелост и се приближи. Той протегна ръка и тя сложи в нея монетата си. Той се ококори срещу монетата, а после и срещу нея. После избърбори нещо, което тя не разбра.

Паникьосана, Фейра само посочи монетата и него самия. Той присви очи, после рамене и пак протегна ръката си. Тя изрече предпазливо:

– Това е всичкото, което имам.

Той я погледна още веднъж, този път по-мило, и рече бавно:

– Това е повече от достатъчно. Ръката ви!

Тя му подаде ръка и той ѝ помогна да се качи в лодката. Този лодкар бе едва вторият човек в живота ѝ, който я бе хващал за ръка.

Беше в края на деня и Фейра беше сама в лодката. Тя предположи, че точно както в края на работния ден в Константинопол хората пресичаха протока към домовете си в Пера, така и тук работещите ще пътуват от Венеция към прилежащите ѝ островчета. В тази лодка нямаше места за сядане, както в лодките на Босфора, така че, когато лодкарят я оттласна от брега, тя едва не падна и се принуди пак да се хване за ръката му. Замръзваше въпреки завивката, стана ѝ лошо от движението на водата и бе прекалено изтощена, за да успее да се задържи сама. Лодкарят управляваше лодката умело с едно-единствено дълго гребло, подсвирквайки си, докато гребеше, и тя с облекчение забеляза, че градът, от който се бе ужасявала през целия си живот, най-сетне се приближава. Точно в този момент не искаше нищо друго, освен да слезе колкото е възможно по-скоро от лодката.

Постепенно стана ясно, че щяха да спрат далече от мястото, където бе слязъл Смърт. Въпреки че все още виждаше кулата, която беше север според нейния компас, тя беше далече и отчасти скрита от високи сгради. От живота си в Константинопол знаеше, че най-големите мъже живеят в най-големите постройки. Значи, за да намери дожа, трябваше да намери първо големия двор, където "Ил Кавалиере" беше пуснал котва само преди два дена.

Когато лодката стигна брега, лодкарят скочи и ѝ подаде ръка. Тя му кимна в знак на благодарност и той пак я погледна мило. Когато отдръпна ръката си от неговата, видя, че монетата ѝ се е озовала обратно в дланта ѝ. Обърна се да му възрази, но той вече бе потеглил обратно в канала, подсвирквайки си весело.

Благославяйки го в мислите си, Фейра прибра отново монетата си и се гмурна в потъващите в мрак улици, изпълнена с повече оптимизъм. Краката ѝ вече бяха на твърда земя, а освен това се оказа, че на този свят все още имало доброта, дори и сред непознатите.

Но оптимизмът ѝ се изпари заедно със светлината. Този град се оказа истински ад. Вървеше сякаш с часове само за да се озове обратно на същото място. От каменните стени отскачаха страховити призрачни шумове, светлината от лампите се отразяваше във водата и се връщаше изкривена обратно, но само за да хвърли ужасяващи сенки. Около нея се завихри мъгла, което затрудняваше още повече ориентирането ѝ. Природните мъгли се увеличаваха още повече от човешките огньове на всеки ъгъл, които бълваха парлив жълт пушек, който я караше да кашля. Останала без дъх и приклещена от задушаващия дим, Фейра се почувства като в капан в тесните улички между високите елегантни къщи, които изобщо не приличаха на ниските къщурки в Константинопол. На всичко отгоре накъдето и да се обърнеше, все виждаше неверника – на всеки ъгъл олтари на бебето пророк и майка му, със запалени свещи пред тях и неравно изписани червени кръстове по някои врати. И въпреки това под същите тези стрехи се мотаеха безбожни уличници – Фейра два пъти видя жени с извадени над роклите гърди, хилещи се похотливо на минувачите. Напълно шокирана, тя извърна поглед, но само за да види още по-ужасяваща гледка – две двойки прегърнати в сенките под близката арка. Отгледана в харема, Фейра не беше невежа – много добре знаеше какво вижда. Но султанът поне се отдаваше на удоволствията си зад затворени врати – в Константинопол съвкуплението на публично място се наказваше чрез убийство с камъни.

Но много по-лоши и страшни от човешките жители бяха гротескните създания, които срещаше – птици, зверове и демони като че ли изплуваха непрекъснато от болезнено жълтата мъгла. Трябваше ѝ известно време, докато осъзнае, че не бълнува – гражданите просто носеха пъстри маски. Още от дете бе чувала легендите, че венецианците са получовеци, полузверове. Тя знаеше, че това няма как да е вярно, но сред вихрещата се мъгла на този адски град почти бе склонна да го повярва. Създанията като че ли я гледаха надменно над извитите си носове, изпод безизразните си кухи очи. И над всичко това властваше неизменният крилат лъв – той беше навсякъде, гледаше я от всяка плоча или знаме, вездесъщ и заплашителен.