Фейра не бе сигурна дали трепери от страх или от студ, защото дрехите ѝ все още не бяха изсъхнали напълно от импровизираното пране, а пръските морска вода, които бе принудена да изтърпи в странната черна лодка, ги бяха намокрили още повече. Докато се влачеше от уличка в уличка, обикновено се оказваше пред поредния воден канал, чиито плискащи се вълни ѝ се кискаха подигравателно. Бе минала вече по хиляди миниатюрни мостчета, докато накрая не мина по най-големия – огромна дървена структура, претъпкана от зловещи граждани. Но същата тази дървена структура като че ли най-сетне успя да я приближи до целта ѝ. Въпреки сгъстяващия се сумрак тя пак зърна върха на голямата островръха кула и решително пое към нея.

Фейра реши да се придържа колкото ѝ бе възможно по-плътно до големия канал, който току-що бе пресякла по моста – широк сребрист канал, който се виеше като змия през центъра на града. След като прекоси големия мост, тя си даде сметка за пропиления последен час. Щеше да се лута до зори на мястото, където я бе оставил лодкаря, и никога нямаше да може да открие кулата, защото тя се намираше на съвсем друг остров, откъсната от големия воден път. Но след като прие като ориентир този канал, той не след дълго я отведе до огромен площад. Тук Фейра отново видя голямата кула и позлатената църква, които си спомняше.

Макар да прекоси големия площад незабелязана от тълпите, тук Фейра се сблъска с ново изпитание – неприятните сиви птици, които се скупчваха в краката ѝ й пречеха да върви. Подплашени, те политаха нагоре и пърхаха с мръсните си криле срещу воала ѝ. Наложи ѝ се да си заповяда да не тича.

Накрая стигна до кулата, мислейки си, че дожът трябва да живее тук, защото в нейния роден град дворецът Топкапъ сарай имаше най-високата кула, а султанът живееше точно под нея. Но стените на тази кула бяха изцяло от камъни, без прозорци и на върха ѝ имаше камбани. Златната църква беше достатъчно импозантна с цялата ѝ позлата и рисунки, но очевидно беше просто храм. Това оставяше като възможност единствено огромният бял дворец, с неговите изящно изваяни стени от бял мрамор.

Промъкна се храбро в каменния двор, където пред огромна стълба, от двете страни на която стояха две бели статуи, се бе събрала голяма тълпа. Фейра се присъедини към тълпата. Точно в този момент големите врати на върха на стълбата се отвориха и оттам излезе цяла процесия слуги, понесли горящи факли и плата, пълни догоре с хляб. Тълпата започна да граби самуните хляб и до носа на младото момиче достигна деликатният аромат на мая – стомахът ѝ се преобърна, от устата ѝ потече слюнка. Дожът трябва да бе милостив човек, щом раздаваше милостиня на народа си. Една хапка хляб падна на земята до нея и тя побърза да я грабне и да я пъхне в устата си. Хлябът беше толкова вкусен, че я просълзи. С подновени сили тя се възползва от шанса си и побягна нагоре по стълбите до самия връх, където обаче бе посрещната от кръстосаните пики на охраната.

– Бих искала да се видя е дожа – изрече тя бавно и ясно.

Един от стражите я огледа отгоре до долу и отвърна:

– Разбира се, синьорина. Ей сега ще отида да го доведа. А докато чакате, бихте ли желали чаша вино?

Фейра тъкмо се канеше учтиво да откаже, когато двамата мъже избухнаха в смях. През все така кръстосаните им пики тя видя каменна лъвска глава, вградена в стената, с черен процеп като на пощенска кутия вместо уста. Отчаяна, тя удвои усилията си.

– Моля ви, трябва на всяка цена да го видя, веднага!

Но те само продължиха да се смеят още по-силно. А после, насред внезапно възцарилата се тишина сред тълпата долу тя добави:

– Нося съобщение от валиде султан от Константинопол!

Стражите млъкнаха и тя едва тогава осъзна грешката си. Трябваше да използва венецианското име на майка си. Думата "султан" беше напълно достатъчна. Внезапно много изплашена, тя започна да отстъпва надолу по стълбите – бавно, предпазливо, сякаш, ако побегнеше, щеше да развали магията.

– Ти да не си… – започна единият страж, постепенно осъзнаващ истината.

– Да, точно такава е! – извика другият.

– Ти да не си туркиня?

Фейра поклати глава, но продължи да слиза. Сред тълпата се бе възцарило гробно мълчание – всички бяха вперили очи в драмата, която се разиграваше на стълбите пред тях. Тя се спъна и падна назад, изгуби една от жълтите си пантофки и продължи да пада още четири стъпала. Примигна от внезапната болка в бъбреците си и ахна, когато видя обувката си, останала насред белите стълби, осветена ярко от светлината на факлите – жълтата обувка на мюсюлманин, с непогрешимо извития връх.

– Вижте, жълтата обувка! – изкрещя някой от тълпата.

– Тя е муселмана!

Фейра се изправи и побягна. Тълпата разкъса импровизираната ѝ мантия, опита се да издърпа воалите ѝ, раздра шалварите ѝ, опитвайки се да я хване, за да я предаде на стражата. Тя се дърпаше отчаяно, опитвайки се да запуши уши за епитетите и обидите по адрес на своя народ – никога досега не бе чувала подобна язвителност и омраза срещу турците. Воалите ѝ подгизнаха от слюнка, страната ѝ кървеше там, където една от стъклениците в колана ѝ се беше счупила по време на падането. Но подобно на преследвано животно тя успя да се изтръгне от сграбчилите я ръце и да се освободи.

Втурна се през площада и докато бягаше, погледна нагоре. Така видя гледка, която я ужаси повече от всичко на света – от галерията на храма излизаха четири огромни бронзови коня, задъхани, с пяна на уста, краката им свити за галоп. Четирите коня вече бяха тук!

Уплашена като че ли повече от тях, отколкото от тълпата, тя удвои усилията си. Тъмните улички, от които доскоро се бе страхувала, бяха станали нейни приятели, докато тя се луташе из тях, сподиряна от разгневената тълпа. Двамата стражи зад нея се движеха по-бавно заради тежката си полуброня, която дрънчеше и услужливо издаваше близостта им. Без да знае накъде отива, Фейра бягаше в нощта, минавайки през десетки, стотици мостчета. Веднъждваж чу трополенето на броня по-близо или по-далече, заблудена от екота на водите и от подлите шептящи камъни. Един път, край един пуст канал, преследвачи и преследвана се оказаха на успоредни мостове и за един кратък миг погледите на Фейра и на стражите се срещнаха. Тя осъзна, че е изгубила предимството си, защото те знаеха пътя до нея, а тя нямаше представа как да им избяга.

Притискайки кървящата си страна, тя избра посока – и допусна грешка. Защото пак се оказа без изход – пред канал, който бе твърде дълбок, за да го премине, и твърде широк, за да го прескочи. Обърна се отчаяно и се гмурна в тъмен малък площад – и тук злокобният град най-сетне я надхитри. Площадът имаше само един изход, което щеше да рече – входът, откъдето бе дошла. А зад нея вече се чуваше дрънченето на бронята.

Нямаше накъде да бяга. Напълно изтощена, тя се свлече на земята и зачака стражите да я хванат. Затвори задъхано очи. Воалът над устните ѝ се движеше нагоре-надолу от накъсаното ѝ дишане. Тя започна да се моли, мислейки си, че това е краят ѝ.

После отвори очи и зърна отговора на молитвите си – проблясък на злато от другия край на площада. Над една от вратите се виждаше обърнато "V" – знак, който ѝ беше и познат, и много скъп. Фейра се изправи и тръгна през площада, взирайки се с мъка през вихрушката на мъглата. Спря на прага на двойна дъбова врата. Не се беше объркала. Над вратата, издълбан в камъка и позлатен, се виждаше златен пергел.

Къща със златен пергел над вратата.

В този момент момичето дочу виковете на преследвачите си и тропота на оръжия. Заудря отчаяно с юмруци по дъбовата врата, следвайки ритъма им, защото заради тази странна алхимия на улиците тук не можеше да разбере дали тълпата е през няколко улички от нея или съвсем наблизо. Вратата се отвори и на прага застана мъж. Посребрената му коса стърчеше на всички посоки, тънките му устни бяха зяпнали от изумление, а от изцапаната му с мастило ръка висеше чифт модерни очила.