– Човек на име Събота – изстена Фейра. – Търся човек на име Събота!

– Аз съм – отговори човекът, – но ти нямаш право да просиш тук!

И започна да затваря вратата, но тя пъхна единствената си вече жълта пантофка в пролуката и изрече:

– Моля! – издърпа пръстена с конете от пръста си, търсейки подходящите венециански думи. – Заради този пръстен! В името на Сесилия Бафо, ваша приятелка!

Силният натиск върху крака ѝ с обувката отслабна. Изуменият мъж погледна първо към пръстена, после към нея, а накрая към улицата – първо вляво, после вдясно, с бързи, подобни на птица движения. След това я сграбчи за ръката и я издърпа вътре. Първоначално Фейра не успя да види нищо в бледата светлина на свещта, но чу съвсем ясно как дъбовите врати зад гърба ѝ хлопват и се заключват.

Най-сетне беше в безопасност.

– Сесилия Бафо значи – изрече тихо мъжът, наречен Събота. – Простете, но не бях чувал това име от години!

Фейра спря да дъвче и вдигна глава към него. Погледът под силно увеличените му от очилата очи беше отнесен. Той се обърна към нея и светлината на свещите превърна стъклените му кръгове в плоски златни монети и очите му престанаха да се виждат. Но тънките му устни се извиха в усмивка и той попита:

– Харесва ли ви?

Тя кимна. Устата ѝ беше твърде пълна, за да каже каквото и да било. Той ѝ бе донесъл поднос, "откраднат от кухнята". На него имаше малък самун хляб, бучка сирене и няколко парчета сушена риба, които тя тъпчеше едно след друго, без да спира. Макар да знаеше, че след този продължителен глад трябва да яде бавно и да дъвче добре, изобщо не ѝ пукаше. Беше отраснала в дворец и въпреки това тази храната бе най-вкусната, която някога бе опитвала.

Намираха се в най-обикновена, почти гола стая, с дървено легло, стол и кръст, увесен на стената. На кръста висеше малкият пророк, който Фейра бе видяла върху монетата, само че тук бе разкривен и умиращ, е корона от тръни на главата си. Тя бе седнала на леглото съвсем целенасочено с гръб към него, за да се нахрани на спокойствие, но беше толкова изтощена, толкова гладна и толкова настинала, че би вечеряла и със самия дявол.

Но сега, изпълнена с облекчение и затоплена от храната, тя вдигна очи и огледа този интересен човек. Беше облечен с жилетка и ръкавели, бричове до коленете, чорапи и меки кожени пантофки. А причината, поради която косата му стърчеше толкова смешно, бе, че той непрекъснато почесваше главата си. Бузите му бяха хлътнали и изпъстрени с посребрена, едва набола брада. Дългите му чувствителни пръсти бяха зацапани с мастило, но тя ясно видя лющещата се суха кожа и червените обриви, които той почесваше от време на време. Непрекъснато сваляше и слагаше очилата си, непрекъснато ставаше и сядаше – очевидно не можеше да стои на едно място. Когато заговори, думите му сякаш се втурнаха напред като поток, цвъртящи от нервна енергия. Маниерът му на говорене и неспокойното му поведение допълваха впечатлението за птица.

– Познавах Сесилия Бафо – започна и закрачи напред-назад из стаята. – Някога, много отдавна, когато тя беше млада жена, аз бях неин учител по рисуване. Тогава работех за херцог Николо Вениер, на остров Джудека – спря за момент. – Знаеш ли го?

Джудека.

– Да, знам го – изрече тихо Фейра.

– Херцог Николо държеше единствената му дъщеря да овладее добре всички изкуства, подходящи за млади дами, така че един ден да се омъжи за подходяща партия и да го зарадва. Тогава аз бях млад рисувач с начеващ талант. Бяхме на една и съща възраст. Бях запленен от нея. Не допусках, че тя би обърнала внимание на такъв като мен, но с течение на времето и тя бе запленена от мен.

След тези думи Фейра го погледна с нови очи. Представи си го в годините, когато побеляващата коса е била черна, а лицето – изпънато и гладко обръснато. Да, виждаше се, че някога е бил доста красив.

– Тя тъкмо влизаше във владение – продължи той, но наклони глава и поясни: – Не на богатството си, а на красотата си. Никога дотогава не бях виждал по-красиво създание, с коса блестяща като злато и сини очи, с кръстче, тънко като на хрътка – докато говореше, той се въртеше и пристъпваше нервно пред малкото прозорче, но гледаше не към звездите, които едва проникваха през болезнената мъгла, а към друго време и друго място. – Аз съм роден в събота, а във Венеция, ако се родиш на този ден, биваш считан за благословен от Бога и затова те кръщават на деня. Моят баща е бил роден на същия ден и съответно кръстен на същия ден, така че аз бях двойно благословен с името Дзабато Дзабатини[19]. И през целия си живот бях чакал този невероятен късмет да споходи и мен, защото ние не бяхме нито особено богати, нито прочути. Но в онези моменти, когато бях със Сесилия, определено си мислех, че съботната ми благословия най-сетне е станала реалност – обърна се към Фейра и завърши: – Бях безсилен пред нейната красота и един ден, докато бяхме в класната стая, ни изловиха в прегръдка.

Очите на гостенката му се разшириха. За първи път си представи майка си като млада жена – онази Сесилия Бафо, която тя никога не бе познавала – упорита, красива и играеща с властта си, жена, която е в състояние да съблазни млад учител по рисуване, а после да избяга с морски капитан, макар да са се познавали само от час. И за първи път постави под въпрос лекотата на поведението на майка си. Дали се е отдала и на този мъж, преди да срещне баща ѝ, преди султан Селим? Не знаеше как да зададе този въпрос на Дзабато, не знаеше, а и не искаше. Но той ѝ отговори:

– Това беше само една целувка. Но Николо Вениер побесня. Беше ужасен, че аз ще отнема девствеността ѝ и така ще унищожа безценната му стока, опропастявайки всичките му планове за изгоден брачен договор. Затова моментално ме уволни, а Сесилия премести в летния им дворец в Парос, откъдето започна веднага преговори за брак. Доколкото знам, именно там тя е била отвлечена от турците.

Оттук нататък Фейра знаеше много добре историята. Разбра също така, че именно този странен, мършав човек бе запалил у майка ѝ огъня, който се е разгарял години наред.

– А сега тя е мъртва.

– Да, почина преди две седмици. В Константинопол.

Дзабато пак приседна.

– Значи всичко е било вярно – изрече с дълбока въздишка. – Чух, че била отвлечена от корсари.

– Да, от баща ми – кимна Фейра. – Той беше морски капитан. Довел я е в Константинопол.

– И после я е подарил на султана? – възкликна Дзабато и веждите му, черни както някога е била и косата му, се вдигнаха от изумление.

– Да.

Дзабато я погледна право в очите и попита:

– А беше ли щастлива?

Фейра се замисли, а накрая отговори:

– Да.

И наистина го вярваше. Със султана Сесилия бе открила както семейно удовлетворение, така и възможност да приложи безмилостния си интелект в полза на турската политика.

Може би е била по-щастлива като Нурбану, отколкото щеше да бъде като Сесилия, съпруга на беден рисувач или дори като Сесилия, съпругата на турски морски капитан. Мисълта за баща ѝ й припомни какво друго трябваше да каже на този човек.

– Аз съм нейна дъщеря.

За първи път тази вечер Дзабато се вцепени. Няколко секунди не успя да помръдне. Вгледа се в лицето ѝ, опитвайки се да я види по-ясно през тънкия воал йемине.

– Да – изрече накрая много по-бавно от обичайното за себе си. – Да, ти наистина си нейна дъщеря.

След това, със запъване поради не добро владеене на езика тя се зае да му разкаже останалата част от историята: за кончината на майка си, за смъртта на баща си, за изчезването на кораба, както и за това на Такат Туран. Накрая му показа отново кристалния пръстен и забеляза, че той го разпозна. Дзабато тръсна глава, като че ли да прогони сълзите си, изправи се и отново започна да кръстосва напред-назад из скромната стая.