– Писах ѝ в Парос – рече. – Писах ѝ дори в двора на султана, изпращайки писмата си чрез нашите търговци, даже веднъж и чрез посланика ни. Накрая ѝ писах, за да ѝ съобщя за настаняването си тук, в този дом и да ѝ напомня, че съм неин предан слуга, но така и не научих дали е получила поне някое от писмата ми.
– Би трябвало да ги е получила! – отсече без всякакво колебание Фейра.
– Да, да, да – изрече той, като след всяка думичка кимаше. – А сега, след като си тук, ще получиш цялата помощ, която Дзабато Дзабатини може да ти предостави. Как трябва да те наричам? – попита и ѝ подаде ръка за официално запознанство.
Фейра погледна смутено ръката му, не особено сигурна какво трябва да направи. Затова я докосна за миг с пръсти, после посочи към себе си и отговори:
– Името ми е Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.
Дзабато дръпна ръката си и поклати глава.
– Това не става. Щом ще се криеш тук, най-важното е никой да не знае откъде идваш. Тук турците не се радват на особена почит и уважение, а след Лепанто омразата е още по-голяма.
"И би могла да стане стократно по-голяма, ако знаят какво стори баща ми" – помисли си мрачно Фейра.
– Трябва да ти дадем венецианско име! – отсече Дзабато.
– Сесилия? – погледна го с надежда Фейра.
– Разбира се – кимна спасителят ѝ и се усмихна, – а като фамилия можеш да вземеш моята – Дзабатини, защото смятам да съобщя на всички в къщата, че ти си моя племенница.
– Мога да остана тук?
– Че къде другаде? – сви костеливите си рамене той.
– Искам да се срещна с дожа. Той трябва да ми помогне да се прибера у дома.
– Къде, в Константинопол ли? А, не! За нищо на света!
– Защо? – вцепени се ужасено Фейра.
– В момента, по заповед на Консилио маритима във Венеция не се допускат никакви кораби, както влизащи, така и излизащи. Знаеш, заради чумата. Ще се наложи да я изчакаш да отмине.
Фейра преглътна. Колко ли време трябваше да изкара като затворничка в този чужд град?
– Ами дожа? Може ли да се срещна с дожа?
Дзабато я погледна тъжно и меко заговори:
– Аз не се познавам с дожа, въпреки че Себастиано Вениер е брат на стария ми господар. Работех за Николо Вениер, но той ме прогони от дома си преди трийсет години. С любовта ми си замина и късметът ми и оттогава насам се местя от работа на работа – забеляза унинието, което се изписа върху лицето на Фейра, приведе се към нея и изрече тихо: – Тази вечер изгубихме прислужницата си. Всъщност точно затова отворих и външната врата.
– Чумата? – ахна Фейра. Щом Черната смърт вече бе преминала през къщата, то тогава този мил човек и всички останали покрай него вероятно бяха обречени.
– Не, не – побърза да я успокои той. – Момичето избяга при семейството си на континента – изправи се и посочи към купчина кремави на цвят дрехи, метнати на облегалката на стола. – Това са дрехите ѝ. Сега си почини, а утре сутринта ги облечи – допълни и ги подхвърли към нея.
Тя опипа непознатата за нея материя и го погледна.
– А може ли да нося воал?
– Не! – поклати глава Дзабато Дзабатини. – Воалът моментално ще те издаде! – забеляза изражението в очите ѝ и се опита пак да я развесели. – Но не се тревожи – ще разполагаш с надницата на нашата прислужница, както и с дрехите ѝ. Една секвина седмично, подслон и храна. С течение на времето все ще измислим начин да те представим на дожа или в краен случай – да те върнем у дома.
Тя искаше да му благодари по някакъв начин, но тъй като нямаше какво особено да му даде, му поднесе единственото, с което разполагаше.
– Ръцете ви – рече. – Намажете ги с това нещо – и му поднесе мъничко бурканче с мазило, което извади от медицинския си колан. Той се вторачи неуверено в бурканчето през огромните си очила. – Камфор и мас от акула. Мажете се всяка вечер. А сутрин изпивайте сока на един лимон.
Той сведе очи към ръцете си, после ги вдигна към нея и накрая се усмихна с тънката си усмивка.
– Добре, а сега си почини. Утре сутринта ще ти се обадя и ще ти обясня какви са задълженията ти.
Точно в мига, в който той хвана бравата на вратата, тя най-сетне намери думите, с които искаше да го попита:
– Защо правите това?
Застанал на прага, той се обърна и с огромна тъга изрече:
– За Сесилия аз бях просто играчка, тя само се пробваше с мен. Но за мен връзката ни беше нещо много повече. Аз наистина я обичах!
На сутринта Фейра бе будна и облечена още преди почукването на вратата. Дзабато Дзабатини застана на прага и попита:
– Добре ли спа?
– Да.
Дюшекът действително беше мек и удобен и което беше още по-важно – без въшки. А след непрестанното люлеене на кораба дни наред, последвано от тревогите по състоянието на баща ѝ, тази нощ тя за първи път бе успяла да се наспи и бе спала непробудно в продължение на няколко безпаметни часа.
– Дай да те огледам!
И тя усети как погледът му се плъзга по тялото ѝ, но очите бяха мили, а не хищнически. Фейра се чувстваше безкрайно неудобно в дрехите на прислужницата. Самата тъкан беше мека и не дразнеше кожата, макар че под мишниците се беше втвърдила от потта на предишната си собственичка, но стилът на роклята беше крайно непристоен. В стаята нямаше огледало, но това не пречеше на Фейра да забележи множеството недостатъци на роклята. Вратът ѝ беше твърде разголен, а линията на деколтето бе изрязана почти до зърната на гърдите ѝ. С тази рокля тя нямаше никаква възможност да си сложи бандажа, защото горната част бе придружена от стегнат корсет, от който бюстът ѝ изглеждаше огромен. Ръкавите бяха добре стегнати в горната част, но обикновената дантела от лакътя надолу едва скриваше ръцете ѝ над китките. Обемната пола, подплатена с множество фусти, почти изпълваше с обиколката си малката стаичка и въпреки това на дължина тя падаше едва до прасците ѝ, разкривайки прекалено голяма част от обутите ѝ в чорапи крака. Фейра безсъмнено бе по-висока от избягалата прислужница, което означаваше, че горната част на роклята беше по-ниска, а ръкавите и полата – по-къси. Обемистият ѝ медицински колан, който бе поставила под полите си, ги издуваше още повече при бедрата, поради което кръстчето ѝ изглеждаше още по-тънко. Имаше и шапчица от мека коприна, предназначена да се носи на главата, но след като Фейра бе сплела и събрала цялата си коса под нея и бе прибрала всички непокорни червеникавокестеняви къдрици, шапчицата се оказваше предназначена да оголи още повече целия ѝ врат и рамене. За съжаление нейните собствени дрехи не ставаха за нищо друго освен за огъня. Вместо жълтите пантофки сега тя обу кожените ботушки, които стояха под стола. Те ѝ бяха леко тесни и ниски откъм петата, но кожата им се оказа изненадващо мека. А нещастната подгизнала, единствена жълта пантофка тя пъхна под леглото си – последен и едничък спомен от предишното ѝ облекло.
Сега тя изпъна гръб и се представи на мъжа, наречен Събота. Чувстваше се разголена, беше ѝ крайно неудобно, а мъничко и студено. Но Дзабато като че ли остана много доволен от външния ѝ вид.
– Същинска венецианска прислужница! – кимна и я подкани: – Ела да ти обясня задълженията ти. Първо, не говори с никого, защото акцентът ти те издава! Вече съм съобщил на цялата къща, че ти се е случило нещо на езика. Не говори най-вече с господаря – не че има нещо кой знае колко против турците, но в момента е натоварен с много тежка задача, която изобщо не му дава покой! Но пък след време, с твоя позволение, разбира се, можем да му се доверим и да му разкажем историята ти – защото той познава дожа. Лично!
– Господар ли? – погледна го объркано Фейра. – Не сте ли вие господарят тук?
Той се засмя – странен, неестествен, пръхтящ смях, с лека горчивина в него.
– Не – рече. – Вече ти казах, че късметът ми си замина заедно с майка ти. Времената бяха трудни и оттогава насам съм все нечий слуга. Ела!
Фейра го последва надолу по тясното стълбище. И тъй като съвсем скоро щеше да ѝ се наложи да млъкне, реши да зададе един последен въпрос: