Анибале едва успя да сдържи презрителното си изсумтяване.

– Намирате това за странно, нали? Но нашият дож вярва, че – като изключим ваша милост тук – Всемогъщият има по-големи шансове да спаси града, отколкото специалистите по медицина или поне онези, които той е виждал – камерленго не издаде с нищо дали е съгласен с господаря си или не. Той бе тук само за да изпълни волята му, нищо повече. – Но дожът се нуждае от лекар, на когото може да има доверие и на когото да повери здравето на своя архитект, докато си свърши работата.

– Той е здрав човек, така ли? Имам предвид архитекта?

– Относително здрав, доколкото ми е известно. Просто вече е стар, а старостта е болест, с която всички ние някой ден ще трябва да се сблъскаме, не мислите ли?

Анибале се загледа към тедзона и се замисли за болните, които бяха затворени вътре. Дори самата мисъл, че трябва да посещава ежедневно човек, който е здрав, докато неговите пациенти тук вече проявяват черните симптоми на чумата, му се стори скандална. Изправи се и решително заяви:

– Съзнавам голямата чест, която ми оказвате, но за съжаление съм принуден да откажа. Нямам право да губя времето си за човек, който всъщност е здрав.

Камерленго повдигна глава към него, присвивайки сините си очи срещу слънцето. Не се опита да спори. Само зададе още един въпрос:

– И какво според вас ще кажа аз сега?

Анибале се загледа през портата към фалангата от гвардейци. Леоните не бяха помръднали ни на йота, въпреки че разговорът тук се проточи. После погледна към камерленго, седящ спокойно върху покритата с мъх колона, неподвижен като камъка, който го крепеше. Давайки си сметка, че е сразен, Анибале приседна отново и отговори:

– Ще кажете, че ми отнемате правото да използвам острова, че трябва да го освободя от собственото си присъствие, както и от присъствието на пациентите си и техните семейства и че трябва да бъда отведен от вашата охрана.

– А ако се съгласите да се грижите за архитекта?

– Че мога да задържа острова като болница и да продължа да си работя на спокойствие, стига да се грижа за синьор Паладио.

– Именно! Поздравявам ви, че толкова бързо схванахте същността на нещата! – извика камерленго, бръкна в кожената си ръкавица и извади оттам метална плочица. – Това е печатът на моя господар дожа! Можете да го използвате всеки път, когато имате работа в града и когато го покажете, всяка ваша дума ще има тежестта на негова!

Анибале се загледа в печата, който бе поставен в дланта му – изящно изработен месингов кръг с образа на дожа и крилатия лъв, обшит по ръба с виненочервена панделка. Претегли го мислено. Камерленго очевидно бе знаел, че младият лекар ще приеме предложението му. Сега гостът му се изправи и отсече:

– Е, значи се договорихме. Ще дойдете ли с мен?

Това не беше въпрос.

– Ще се наложи да дам указания на заместниците си – изрече предпазливо Анибале. Не спомена, че има предвид сестрите от Ордена на чудесата, защото не беше напълно сигурен дали напускането им на града е законно.

– Направете го, щом трябва!

Анибале намери абатесата и ѝ съобщи, че до залез-слънце ще се върне. А след това последва камерленго към голямата златна баржа. Четирийсетината гребци вдигнаха задружно веслата си и поеха напред, все така в удивителен синхрон. Младият лекар се загледа в отдалечаващия се остров. И усети в стомаха си нещо много странно. Не можеше да го определи, защото никога досега не го бе изпитвал. Но докато баржата пореше водите на лагуната, Анибале Казон допусна, че може би става въпрос за нещо като носталгия.

Измина цяла седмица, преди Фейра да успее да зърне господаря си Иначе виждаше достатъчно доказателства за присъствието му – броят на чертежите нарастваше, а те се разпростираха вече навсякъде, променяйки се както по композиция, така и по разположение. Чиниите и чашите му се изпразваха и бяха оставяни за отнасяне и измиване. Но първата ѝ среща с него не беше нито случайно разминаване по коридора, нито отстъпване от някоя врата, а далеч по-драматична.

Светлината беше от ключово значение за къщата на златния пергел. Фейра бе натоварена със задачата да зарежда свещниците, да слага легенчетата под тях така, че восъкът да не капе върху безценните чертежи, да зарежда и шкафовете със свещи и да се грижи всички те да горят добре. Господарят държеше да чертае по всяко време на денонощието, така че даже и посред нощ в цялата къща трябваше да бъде светло като ден. Последната ѝ задача преди лягане беше да отнася огромен бял балон от духано стъкло, пълен догоре с вода и познат в домакинството като аквариума, до студиото на архитекта, наричано студиоло. Тя разбираше перфектно функциите му и се възхищаваше на научния гений, който го бе измислил – ако зад тази огромна стъклена купа се поставеше свещ, водата действаше като лещи, така че пламъкът се увеличаваше, светлината се засилваше и цялата чертожна маса на господаря ѝ се осветяваше.

Една вечер беше позакъсняла с отнасянето на голямата стъклена купа от кухнята до стаята на господаря, когато в мастиления мрак на коридора бе посрещната от тънка, правоъгълна рамка от злато, висока колкото човешки бой, сякаш увиснала в тъмнината.

Тя се приближи до тази странна рамка, все така държаща почти препълнената с вода купа, и забеляза, че рамката проблясва. И тогава разбра, че онова, което вижда, не е уютният отблясък на камина, а истински пожар.

С огромно усилие отвори вратата и бе отблъсната назад от горещината. За първи път, откакто Фейра беше тук, завари огромната дървена маса празна – всички чертежи бяха нахвърляни в огнището, гърчеха се в огнения ад и изпращаха гъст пушек към комина. Без да се замисля, Фейра изля всичката вода от огромната купа върху покривката на масата, после я издърпа и я хвърли върху огъня, с което моментално го изгаси. Случайно измъкналите се въгленчета стъпка с ботушите си.

Фейра се закашля, задавена от черния пушек, насочи се с опипване към прозореца и бързо го отвори. Показа си главата навън и напълни с наслада гърдите си с чистия въздух под обсипаното със звезди небе. Когато се дръпна обратно назад, откъм стола в ъгъла се чу глас, който я накара да изгуби ума и дума. Когато очите ѝ се приспособиха към лунната светлина в стаята, забеляза белите очертания на фигура.

– Какво правиш? – попита фигурата.

– Какво правя аз ли? По-скоро какво правите вие?!

В уплахата си Фейра забрави да говори на венециански и се разкрещя на седналата фигура на турски:

– Вие трябва да сте луд! Как сте могли да построите подобно огнище? Та коминът даже не дърпа пушека! Как можете просто да си седите и да го гледате как си гори? Знаете ли, че така щяхте да подпалите цялата къща? Не си ли давате сметка, че ако гобленът над лавицата на камината се беше подпалил, цялата къща щеше да се превърне в прах и пепел? А и в тази невероятно глупава, тясна и висока като вретено къща прислугата на тавана щеше да се окаже в капан! Не ви ли пука за хората ви? – тук тя спря, за да си поеме дъх, а откъм стола настъпи мълчание. Фейра не виждаше нищо, с изключение на снежнобялата брада.

– Коя по-точно сте вие?

Осъзнавайки грешката си, Фейра отговори на предишното му мълчание също с мълчание, след което, с разтуптяно сърце, премина на венециански и изрече:

– Аз съм Сесилия Дзабатини, новата прислужница.

– Сериозно? – гласът откъм тъмния стол звучеше развеселено. – Много се радвам най-сетне да се запозная с вас! И вече ви харесвам много повече от предишната прислужница. Е, тогава запалете лампите моля! – каза ѝ Андреа Паладио. – Щом ще си разменяме любезности, може би е по-добре да се виждаме, не мислите ли?

Фейра изсумтя все така ядосано и подхвърли:

– И как да ги запаля, като не ги виждам?

В гласа на Паладио се усещаше свистенето на вятъра и трополенето на дребни камъчета. Той изгърмя в тъмното: