И докато ѝ помагаше да се качи в гондолата, тя забеляза, че блясъкът в очите му бе угаснал. После завесите на балдахина се спуснаха и тя остана съвсем сама в мрака. Човката на Човека птица бе единственото светло петно – извита към нея, тя проблясваше с цвета на човешка кост.

Анибале не отрони и думица през целия път с гондолата до Фондамента Нуове. Не отрони и думица, докато подаваше на Фейра ръка, за да я качи в по-голяма лодка, с весла. Единственото, което изрече, бе да даде указания на лодкаря за посоката. Мълчеше, разяждан от гняв, че бе допуснал да бъде надхитрен два пъти за една седмица. Това беше чувство, с което той нито бе свикнал, нито харесваше.

Чудеше се какво ще прави, за бога, с това момиче, но докато стигнат до Лазарето Нуово, вече се бе поуспокоил. Тя не се опитваше да го заговори – всъщност държеше се така, както изисква приличието, свела глава, с ръце в скута си, същинска статуя – една от онези дървени статуи на Дева Мария, които можеха да се видят във всяка църква на Венеция.

Анибале не бе свикнал с близкото присъствие на жени до себе си, или най-малкото, откакто бе починала последната от лелите му. Майка му се бе появявала от време на време в живота му, но тъй като той никога не можеше да разчита на това, предпочиташе да не говори за нея. Най-важната функция на една майка бе, разбира се, да бъде майка, а след като го бе изоставила, тя се бе провалила тъкмо в това. След изчезването ѝ историята ѝ бе станала толкова срамна, че той не можеше да събере сили дори да изрече името ѝ. Абатесата и сестрите на острова бяха единствената му женска компания, но те бяха практични и набожни, повечето от тях възрастни и със сигурност нито една красива. За разлика от тях външността на Фейра беше повече от обезпокоителна.

Подаде ѝ ръка, за да се качи на вълнолома наострова, а после бързо тръгна напред, без да я чака. Спря се едва пред голямата порта и ямата с поташ.

– Мини през това, внимателно! – изрече без много обяснения, защото знаеше, че ще бъде разбран.

Когато докторът влезе, завари верния Бока на пост. Без дори да опре, той промърмори през зъби:

– Само да си казал нещо! – отлично знаеше колко мръсен можеше да бъде хуморът на пазача. – Тя е моя прислужница, нищо повече!

Насочи се директно към средата на голямата зелена морава, а после спря и се обърна толкова рязко, че клюнът му едва не се сблъска със зъбите на Фейра.

– Как ти е името?

– Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.

– Къде си научила лекарския занаят?

– При Хаджи Муса, главен лекар на двореца Топкапъ в Константинопол.

– Била си му помощничка?

– Не, бях лекар! – поправи го натъртено тя.

Той замълча изумено, защото освен акушерките и селските врачки, които можеха да отърват някоя жена от нежелано бебе или да осигурят стъкленица с отрова за нежелан съпруг, жените и медицината не вървяха ръка за ръка по техните земи.

– Как се озова в дома на Паладио?

Момичето очевидно обмисли отговора си, преди да отговори:

– От един кораб. Баща ми беше морски капитан и той… разболя се от чума – говореше добре венециански с тежък, но всъщност не непривлекателен акцент. – После, когато стигнахме Венеция, аз се грижих за него, но той умря. После потърсих работа в къщата на архитекта и той ме нае.

Човекът птица не бе по изразите на съчувствие. Вместо това предпочете да отиде право на най-важния въпрос:

– И не си била заразена?

– Едва не умрях от чумата на борда на кораба, но бубоните ми се спукаха и оживях.

– Значи си била болна от чума, но си оцеляла.

– Да.

– А баща ти не.

Тя мълча толкова дълго, че той се почувства длъжен да каже нещо:

– Ще ти покажа острова. Не всичко е довършено, но засега системата работи доста ефективно.

Не беше много сигурен защо трябва да ѝ обяснява работата си, но все пак посочи към голямата сграда с широкия покрив в центъра на острова и изрече:

– Това е моята болница, позната като тедзон – не бе в състояние да скрие гордостта в гласа си, а след това продължи да ѝ показва останалата част от малкото си царство. Нямаше представа защо я развежда лично, губейки от безценното си време, когато можеше просто да я прехвърли на абатесата, както беше първоначалното му намерение. По някаква неясна за себе си причина мина много бързо и през гробищата. Предполагаше, че отново става въпрос за гордостта му, защото напоследък имаха доста смъртни случаи, достатъчно, за да го карат нощем да се върти, пълен с угризения относно ефективността на методите си. – Това са къщичките, където живеят семействата на заразените – добави, като я погледна странично. Но тя не направи никакъв коментар, просто оглеждаше загрижено къщите и се усмихна, когато видя деца, играещи на стълбите. Усмивката ѝ изведнъж го накара да забрави какво се канеше да каже, Тя тръгна пред него и попита:

– А това?

Анибале просто сви рамене и мина бързо през ботаническата градина, доволен от геометрично изрядните редици и квадрати и от трудещите се неуморно из тях монахини. Спря чак при кладенеца. Разказа ѝ за дъждовната цистерна и за седемте цикъла на филтриране на минералните соли и пясъка, които превръщаха венецианската вода в най-чистата градска вода в целия свят. Но забеляза, че момичето е вперило заинтригуван поглед в лъва със затворената книга, издялан в камъка.

– А онези сестри, в черните раса, са сестрите от Ордена на чудесата – допълни Анибале.

– Те помагат на пациентите, така ли?

– Не. Само аз влизам в тедзона. Те помагат на семействата, а на мен ми помагат да ръководя острова. Грижат се за градините, зареждат езерцата с пъстърви и други риби, перат, ходят до града за провизии, отглеждат кокошки и кози. Ще те оставя на грижите на абатесата. Можеш да се настаниш при сестрите и да им помагаш в ежедневната им работа – погледна я през маската си, право в голата плът на врата ѝ. За него нямаше никакво значение, че тя е туркиня, но бе наясно, че жените от тази култура ходят покрити с воали, затова не можа да не се запита какво ли ѝ е коствало да ходи толкова дълго непокрита. Освен това щеше да бъде облекчение това лице да бъде скрито – облекчение както за нея, така и за него. – Ако желаеш, можеш да забулиш лицето си – добави сковано.

Фейра се загледа в безизразните червени очи на маската, опитвайки се да отгатне какво се крие зад тях.

В Османската империя залагаха много на понятието ферасет – физиогномиката. То изхождаше от схващането, че човешкото тяло е облекло на душата, откъдето следваше, че чрез изучаването на физическите черти на човека е напълно възможно да отгатнеш характера и темперамента му. Но Човекът птица, създал това място, беше покрит от глава до пети, много повече дори от начина, по който тя някога се обличаше, а лицето му не беше нищо повече от един страховит клюн. Оставаше ѝ да го прецени само по речта и действията и да не забравя, че този човек ѝ бе предложил убежище – не само в географски, но и в духовен смисъл. Както ставаше ясно, тук най-сетне щеше да ѝ бъде позволено да покрие лицето си. Това беше първата проява на любезност от негова страна, която бе демонстрирал към нея.

Фейра се загледа в най-близката монахиня – наведена над лехата, тя копаеше. Пред лицето ѝ беше паднала проста дървена броеница, в единия край на която висеше кръстче от обикновен метал, проблясващо на слънцето. Беше същото като онова, което ѝ бе дала Корона Кучина и което Фейра все още носеше на роклята си – с миниатюрния пророк пастир, висящ от кръста. Сега тя откопча малката брошка с кръстчето от шала си и го хвърли в кладенеца. След това уви дантелата около главата си и се обърна към него.

– Ще помагам, но не на тях, а на теб! – отсече, обръщайки се към тедзона.

На Човека птица му бе достатъчен само един час, за да си даде сметка какъв късмет бе извадил с Фейра. Докато камбаните звъннат четири пъти, той вече я бе повикал при себе си.