– Много добре! – кимна. – От днес нататък ще бъдеш моя медицинска сестра!

Фейра не каза нищо. Това беше понижение от ролята ѝ в харема, но повишение от ролята ѝ на прислужница.

– Колко ти плащаше архитектът?

– Една секвина седмично.

– Тогава и аз ще ти плащам същото.

И ако Фейра си бе мислила, че е повишена, скоро разбра, че дълбоко се бе заблуждавала. Работата ѝ тук бе далеч по-обременителна от онази, която бе вършила в къщата на Паладио. Прекара първия си ден в смяна на подгизналите дюшеци на болните, в раздаване на храна и вода, в смяна на превръзките и лапите по многобройните хирургични шевове, които откриваше по всеки от пациентите. Бе впечатлена от някои елементи в организацията на тедзона, но като цяло болницата бе далеч от образцова. Вярно е, че Човекът птица бе постигнал чудеса с изолирането на пациентите, димната стаичка при входа го почистваше на влизане и на излизане, и бе осигурил относително удобни условия за живот на болните. Медицинските му шкафове бяха добре заредени, ботаническите му градини бяха плодородни. Провизиите от храна и вода бяха оставяни отвън от пазача. Но пациентите бяха поставени един до друг плътно като херинги в щайга и очевидно никой не се сещаше да се погрижи за умовете им.

От разговорите, които тя проведе с тях, ѝ стана ясно, че някои дори не съзнаваха, че близките им са само на няколко крачки от тях. Когато посвикна с обстановката, Фейра реши да въведе в крачка някои промени. Освен това болницата ѝ предоставяше възможност да си спечели още секвини, за да напълни жълтата си пантофка. Така, след като епидемията преминеше и Венеция отново започнеше да пропуска кораби, тя щеше да разполага с достатъчно пари, за да плати обратния си път до Константинопол.

През онзи първи ден, докато седеше с пациентите си в тедзона, тя забеляза турските надписи, изписани по стените с железен оксид. Те бяха само товарителници, описание на съдържанието и количествата на товарите като например коприна или подправки, мед или памук, но в момента ѝ звучаха като великите саги на османските поети. А имената на корабите, надраскани тук и там – имена, които "бе зървала по корабите на баща си, както и по други морски съдове още от детството си – в момента придобиваха за нея стойността и красотата на тугра[23] – златните калиграфски знаци на султаните.

И съвсем подходящо, на източната стена на тедзона имаше прекрасна рисунка на кораб от османски тип, точно като онзи, с който баща ѝ някога обикаляше моретата. Спомни си как като дете, някъде осемгодишна, стоеше на носа, върху който бе разположен Топкапъ сарай, и наблюдаваше с нетърпение пролива, за да зърне появата на бащиния си кораб. Носталгията я сполетя изведнъж, като удар в корема, и единственият начин, по който Фейра успя да успокои болката си, бе като си представи как жълтата ѝ пантофка се пълни със секвини, пантофката, която накрая щеше да я върне у дома.

Към края на този свой първи ден Фейра вече познаваше острова много добре. За нея нямаше забранено място – достъпно беше даже малкото гробище сред дивата растителност отвъд кладенеца. Понякога тя копаеше мълчаливо редом до сестрите, изпълнена с почит към онези, които си бяха заминали – двете религии сякаш събираха молитвите си, за да ги изпратят с достойнство. Вадеше вода за пациентите от кладенеца, където бе хвърлила кръстчето си, и всеки път се впечатляваше силно от бистрата вода. Гледаше каменния лъв и той също я гледаше, но колкото и да не беше за вярване, тук, на този остров, тя не се страхуваше от него. Устата на този лъв бе затворена като книгата му. А тя се страхуваше от разтворената паст – разтворената паст, която бе в състояние да получава отровни писма.

Не можеше да си представи кой всъщност я е издал. Знаеше само, че не е Човекът птица. А що се отнася до дома на архитекта, в него никой не знаеше истинската ѝ самоличност освен Паладио и Дзабато. Да не би пък Корона Кучина някак си да се бе досетила от лекарствата, които използваше, и от акцента ѝ? Не, подобно предположение ѝ се струваше твърде фантастично, за да е истина. И колко ли време щеше да отнеме на новините за нейното присъствие на този остров да достигнат до града? Ако камерленго и неговите стражи бяха твърдо решени да я открият, колко ли време щеше да мине, докато се сетят да претърсят и тук?

Фейра продължи да изпълнява задълженията си, като се стараеше да привлича колкото ѝ бе възможно по-малко внимание. Единственото място, където отказваше категорично да стъпи, бе църквата. Свети Вартоломей беше християнският светец, който бе дал името си на онова дърво от Дамаск, чиито спори бяха отровили майка ѝ, и тази причина натежаваше като че ли много повече от обичайната в решението ѝ кракът ѝ да не стъпва там.

Но точно колкото Фейра не желаеше да влиза в църквата, толкова и друг не желаеше да я допуска там.

– Тя не може да спи при нас! – отсече абатесата, след като бе изчакала появата на Анибале от болницата.

Той вирна войнствено клюна си, изтърси пушека от гънките на мантията си и макар вече да знаеше отговора, попита:

– Защо?

– Тя е неверница!

Анибале въздъхна. А идеята му беше толкова добра! Монахините се бяха приютили в митницата зад църквата, в която имаше обширно горно помещение.

– Но тя няма да живее в самата църква! – изтъкна. – Никога не съм предлагал подобно нещо!

– Това няма значение. Митницата се води прилежаща към църквата. Тя не може да живее сред нас! – не отстъпи абатесата. После докосна ръката му и допълни: – Аз ще бъда нейна приятелка. Ще се постарая да бъда самарянка, както ни е учил нашия Господ Бог. Както вероятно вече сте забелязали, дадох ѝ някои дрехи за главата и сандали за краката ѝ. Но тя не може да спи в нашата спалня, нито пък да влиза в църквата! Ако попитате нея, тя вероятно ще ви каже същото!

Докато слънцето залязваше, Анибале заведе Фейра до малката къщичка, която бе най-близо до църквата, но извън периметъра ѝ. Това беше същата къщичка, която бе пострадала от оръдеен огън, къщичката, която бе толкова разрушена, че не я бе сметнал за подходяща нито за някое от семействата, нито за себе си. Докторът не се впусна в никакви обяснения – преди да си тръгне, ѝ каза само, че на острова има един идиот, нямо момче, което може да ѝ помогне. После, когато прекоси моравата, изрева на Салве да вземе материали и инструменти, за да поправи покрива. Анибале забеляза, че Фейра наблюдава цялата сцена от входа на малката си развалина. Момичето го погледна, но нищо не каза.

Тази къщичка напомняше на Фейра за малката портиерска къщичка, в която бе изгубила баща си. Когато се качи на втория етаж, видя огромна кръпка небе, вторачено над нея, и разбра, че преди падането на нощта трябва да устрои леглото си долу. Завлече дюшека на първия етаж, но гледката на поставеното до каменната врата легло засили още повече спомена за смъртното ложе на баща ѝ. Под разрушените стрехи имаше даже гнездо на скорци. Тя внимателно го отдели от стената и го отнесе в близката горичка. Забеляза, че Човекът птица я наблюдава как пресича моравата с гнездото в ръце, но съзнателно избегна погледа му.

Когато се върна, завари леглото си преместено по-близо до камината, а завивките – прилежно сгънати. В камината бе стъкнат огън със съчки, подредени прецизно в конична форма, които вече пушеха като малък вулкан. На прозореца с избити стъкла бе опънато огромно парче платнище, което не пропускаше вятъра, а в сянката до комина стоеше дребно човече с разкривено, грозно тяло.

Фейра се постара да не го зяпа нахално. Главата му изглеждаше ненормално голяма в сравнение с тялото му, което му придаваше вид на гигантско бебе. Крайниците му бяха деформирани, но очевидно чевръсти, защото за краткото време, през което тя бе в гората, човечето бе постигнало много повече от нея самата за цял час преди това. Тя забеляза страха и почитанието в очите му, но пое внимателно малката му разкривена ръка в своята, погледна го право в очите и изрече: