– Благодаря ти!

От този момент нататък Фейра вече имаше приятел на този остров. През спокойните моменти в болницата тя се връщаше в малката си къщичка и правеше компания на Салве, докато той ремонтираше. Продължи да му говори и през следващите седмици, докато един ден, за нейно огромно изумление, той започна да ѝ отговаря.

– Докторът знае ли, че можеш да говориш?

– Не.

Тя бързо усети, че говоренето не му е навик. Забеляза, че той действително има някакво заболяване на долната челюст и на езика.

– А баща ти? – допълни Фейра.

Беше срещала пазача край кладенеца. Той се бе държал много любезно с нея, но на сто негови думи тя надали бе изрекла и една.

– Никога… не дава… възможност.

Да, Салве действително имаше беден речник, но със сигурност не беше идиот, както го бе описал докторът. Фейра започна да му помага и постепенно момчето се сдоби с много повече смелост в говоренето и с много повече думи. Но в компанията на баща си продължаваше да си бъде все така ням, а от доктора просто се криеше.

Човекът птица очевидно нямаше никакво време за малката човешка общност на острова – отношението му към Салве олицетворяваше цялостното му отношение към хората в къщичките. Беше си направил труда единствено да препоръча на всеки, който понася тютюн, да започне да пуши лула, и така мъжете и жените се разхождаха наоколо, всеки в своя личен облак пушек. Но с изключение на това докторът нямаше никаква връзка със семействата, поради което гражданите на острова получаваха вниманието му само ако се разболееха.

С течение на времето Фейра престана да се страхува от Човека птица, затова събра смелост да му постави този въпрос.

– Защо си довел тук и семействата?

В този момент Фейра се намираше точно до рамото му, до големия медицински шкаф на задната стена на тедзона. Зададе въпроса без никакво предупреждение. Анибале се сети за камерленго, който бе задал същия въпрос, и започна с рутинния отговор:

– Защото може да. Са инфектирани от миазмите на роднините си. Нали знаеш, ако трябва да изрежеш бучка Тази метафора не ѝ направи никакво впечатление. Прекъсна го безцеремонно:

– Поддържат ли връзка с тях?

– Какво?

– Семействата тук, близките – заговори бавно така, сякаш говореше на джуджето, – поддържат ли връзка с болните си роднини'?

– Разбира се, че не!

Тя го изгледа. Анибале си бе въобразявал, че след като лицето ѝ е покрито, на него ще му бъде по-лесно. Но все така бе принуден да понася онова, което мислено наричаше "погледа" ѝ. Кехлибарените ѝ очи се втренчваха в него – без осъждане или съжаление, а с по малко и от двете, и така "погледът" винаги го оставяше с усещането, че по някакъв начин я е разочаровал. Сега се почувства длъжен да се защити.

– Мислиш ли, че имам време за

– Аз имам! Сестрите от ордена също!

В рамките само на седмица тя бе уредила всичко. Бе демонстрирала голям интерес към едно писмо от Здравния съвет, което Бока му беше донесъл. Съдържанието – че всички нови лекарства, разработени за борба с чумата, както и съдържанието им, трябва да бъдат регистрирани в съвета – не я интересуваше. Просто се взираше в самата хартия над рамото му, докато той четеше, и го караше да се чувства неудобно заради близостта ѝ.

– Защо е толкова обезцветено? – попита тя. – И защо е това голямо бяло петно?

Той погледна към мястото, където сочеше тя. Писмото бе написано ситно и прилежно, очевидно от официален секретар, а самата хартия беше кафеникава като кокошка, с изключение на един дълъг правоъгълник на диагонал през текста, където хартията бе съхранила оригиналния си алабастров цвят и мастилото чернееше като катран.

– Защото е било опушено – отговори той. – Това е обичайна практика по време на чумна епидемия, за да не може заразата да преминава от един квартал в друг чрез пощата. Виждаш ли, има два печата – обърна писмото, за да ѝ покаже. – Единият е от изпращача, от другият, оранжевият, е от Здравния съвет – и посочи към двата восъчни кръга.

Това очевидно я заинтригува.

– А бялото място? Какво е?

– Това е мястото, където щипците са държали писмото над дима.

Така, само след седмица, тя вече бе въвела подобна система – опушваше писмата на роднините и ги връчваше на пациентите. Анибале я наблюдаваше как стои над болните, докато те четат писмата си, или пък чете на по-тежко болните лично, с по-грубия си венециански акцент. И за негово огромно изумление те се усмихваха, даже умиращите, а по начина, по който очите над воала ѝ се присвиваха, той виждаше, че тя също се усмихва. Постепенно установи, че тя познава всеки от пациентите по име.

– Номер едно има нужда от лапа – каза ѝ на минаване покрай нея.

Тя застана на пътя му, дари го с "погледа" и попита:

– Кой е номер едно?

– Онзи човек в края.

– Това е Стефано. Той е братът на Томазо!

– Томазо?

Тя пак го изгледа с онзи неин поглед и изрече саркастично:

– Номер петнайсет.

Той бе искрено изненадан.

– Мисля, че би било любезно от наша страна да ги сложим да легнат един до друг – каза тя.

Правеше и други промени, доста често без изобщо да го пита. Той си даваше сметка, че в нейните очи прекалява с хирургическите интервенции и реже пациентите без причина. Лично тя никога не посягаше към скалпела, освен в краен случай. Той ѝ заръча да пуска ежедневно кръв на пациентите, защото той отглеждаше пиявици в едно от езерцата край солните равнини и разполагаше с изобилие от тези животинки. Но тя погледна с отвращение движещите се в малкия буркан същества в тъмносиво и нито веднъж не посегна към тях.

Вместо това започна да изолира пациентите – не само от семействата им, но и един от друг. Закачи завеси между тях, за да им осигури по-голямо уединение – огромни парчета лен, натопени в камфор. Миеше и почистваше болните всеки ден и поощряваше семействата в къщичките да правят същото. Когато веднъж Анибале ѝ зададе въпрос защо го прави, тя цитира едно от наставленията на Мохамед: "Почиствайте себе си и Бог ще пречисти всички вас!". Накрая невероятното момиче успя да накара даже монахините да се подредят една след друга пред дълбокото езерце отвъд горичката, за да се потопят и изкъпят. Един ден, изживявайки истински шок, когато зърна свято алабастрово бедро да се показва над водата на езерцето по време на едно от редовните си бдения на стражевата кула на острова, Анибале се зачуди не на шега на отношенията между абатесата и Фейра. Двете жени се мислеха една друга за неверници, но бадеса[24] не само помагаше в пощенските услуги, които Фейра организира, но и постанови ежедневното миене като правило за своя орден. Анибале търпеше капризите на момичето – докато един ден тя не извърна топазените си очи към него и не произнесе скандалните думи:

– И на теб едно къпане няма да ти се отрази зле!

Фейра се зае да въведе също така и нещо, което тя наричаше диата – диета, здравословен начин на хранене.

Подканваше монахините да отглеждат колкото е възможно повече продукция, а в полето отвъд ботаническите градини прочисти ново място, специално за отглеждане на зеленчуци. Ореше градинката лично, само с помощта на джуджето. Почисти фурните под сградата на митницата, където спяха монахините, и ги организира денонощно да пекат хляб, като зареждаше пещите с клончета и листа от черница и орехови черупки.

– В Константинопол – заяви тя със съвсем сериозен тон на Анибале – ако изпуснеш къшей хляб на улицата, друг някой го вдига. Хлябът е свещен! Той крепи здравето и живота!

А абатесата, която трябваше да бъде убеждавана доста дълго, докато пусне Фейра в района на митницата, за да напалва пещите, беше чута с благодарност да коментира, че за първи път от седмици насам на сестрите им е топло през нощта.

Абатесата се оказа съучастничка в още една от промените, които Фейра наложи на острова. Момичето бе казало на Анибале, че в болниците на Константинопол е нещо обичайно и през деня, и през нощта да звучи музика. Някои от болниците дори разполагали със собствени оркестри. А после, с обичайната си експедитивност, само броени дни след като бе споделила с него тази информация, тя бе организирала сестрите да напяват псалми, мотети и химни на моравата или поне онези от тях, които бяха свободни от други задължения.