– Момичето Трианини, майката на малкия Анибале. Не каза ли, че пак била трудна?

Фейра свали гравюрата в скута си и отговори:

– Точно така. На пролет се очаква още едно бебе.

– Значи трябва да си имат собствена къщичка. Вече са твърде много в онази колиба – тя мълчеше. – Нехигиенично, както би казал твоят приятел Паладио.

Тя чакаше. Той се приведе през огъня към нея. Беше много близо.

– Твоята къща – каза. – Може би няма да ти е мъчно да я напуснеш?

– Тя е… много студена – промърмори Фейра.

– Покривът е нестабилен – добави той. Гласът му беше като топъл шепот.

– Тече непрекъснато – прошепна в отговор тя, чувствайки се гузна спрямо верния Салве, който бе направил покрива абсолютно стабилен.

– А църковните камбани?

– Будят ме по всяко време на нощта – изрече и по устните ѝ заигра усмивка.

– Трябва да дойдеш да живееш при мен.

Тя мълчеше. Страхуваше се да си поеме дъх. Искаше да бъде сигурна.

– Като твоя метреса? – прошепна.

Прямотата ѝ ни най-малко не го смути.

– Да – отговори спокойно. – Ще дойдеш ли?

– Да.

Докато Андреа Паладио изкачваше петнайсетте стъпала до църквата си на остров Джудека, удоволствието му да види как проектираната от него сграда расте беше малко помрачено от трудността, с която си поемаше дъх.

Цяла седмица му беше замаяно, усещаше тежест в гърдите и дишането му беше по-скоро свистене. Тази сутрин бе излязъл от дома си нарочно, защото знаеше, че ако чака петъчното посещение на доктор Казон, щеше автоматично да бъде обявен за тежко болен. А Паладио просто искаше да бъде на работа. Бе започнал да си дава сметка, че тази църква ще бъде последното му творение, затова държеше да я превърне в своето най-велико наследство, с което щеше да бъде запомнен.

На стълбите като че ли се провеждаше среща между безсмъртието му и неговата смъртност. Свистенето на белите му дробове му напомняше, че е на шейсет и девет. Вече не можеше да обвинява само десетилетията каменен прах, който бе вдишвал и който така и не бе успял напълно да издиша. Той просто остаряваше.

Дзабато показа разрошената си глава откъм входа и подвикна:

– Господарю, може ли да продължим? Светлината умира.

На последното стъпало Паладио бе принуден рязко да спре от остра, внезапна болка. Ужасен, той се опита да направи крачкадве, но не успя. Стоеше като вкаменен на мястото си и само лекичко се поклащаше. Тялото му внезапно изстина. Сякаш някаква небесна ръка беше сграбчила сърцето му, което подскачаше като заек в клетка. "Светлината умира – помисли си той, внезапно обзет от паника. – Аз също!" Но нали Господ Бог не би взел при себе си Своя архитект, преди той да изпълни договора си с Него?

Само след миг болката беше отминала и Паладио отново можеше да върви, поемайки с благодарност и успокоение големи порции въздух. Дзабато, който вървеше на няколко крачки пред него, не бе забелязал нищо. Докато минаваше под големия трегер, сърцето му вече биеше по-спокойно, но все още усещаше слабост и беше облян в пот. Напоследък бе установил, че разговаря с Бога все по-често, особено откакто му строеше нов дом. Диалогът не беше духовен, а най-обикновен разговор, какъвто би водил с всеки велик господар, на когото строи обиталище. Бе имал стотици подобни разговори с приятелите си братята Барбаро, когато им строеше голямата вила в Мазер, така че не виждаше защо с Всемогъщия трябва да бъде по-различно. И така, той се консултираше с небесния си покровител по въпросите за стила на колоните или за плочите на пода, но не очакваше отговор. Сега обаче поиска нещо в замяна – първата му молитва за помощ.

– "Дай ми време, Господи! – замоли се Паладио. – Само ми дай време!"

Докато Анибале успее да издири Паладио, следобедът превали. Първо бе отишъл до дома му на кампо "Фава" и бе почукал с бастуна си на вратата със златния пергел. Вратата беше отворена от дебелата готвачка, която го уведоми, че господарят ѝ е заминал на строежа на църквата в Джудека.

– Ходи там всеки ден – допълни тя. – После двамата с Дзабато се прибират като двама призраци, толкова бели са от каменния прах!

Анибале кимна, забеляза, че превантивните мерки на Фейра с билките и свещите в антрето продължават да бъдат спазвани строго, похвали готвачката, поощри я да продължава в същия дух и си тръгна. За него не би било никакъв проблем на връщане да мине през Джудека. Запъти се с пружинираща походка към Дзатере в търсене на лодка, мислейки си непрекъснато за Фейра.

Докато стоеше твърдо изправен в лодката, обърнал поглед към Джудека, си я представи как изглежда, когато прекосява моравата на път към болницата. Винаги гледаше право напред като нос на кораб или дървена Дева Мария, никога не губейки от поглед целта. Замисли се за кожата ѝ с цвят на канела, за кехлибара на очите ѝ. Не можеше да повярва, че от тази вечер тя щеше да живее в къщата му.

Откакто му бе разказала за значението на името си, той се бе вманиачил по устните ѝ – тези странни, обърнати устни, при които горната беше малко по-пълна от долната. Чудеше се какво ли би било усещането да лежи върху нея, тялото му да бъде приласкано от нейното тяло, устните му – приласкани от нейните устни.

Беше изваден рязко от мечтанието си от удара на лодката във вълнолома. Анибале хвърли една секвина на лодкаря, скочи на брега леко като акробат и за първи път зърна църквата. За човек, който бе израснал с топографията на остров Джудека и бе свикнал с назъбените руини на манастира "Сан Себастиано", издигането на църквата на Паладио бе много впечатляващо. Какво превъзходно място за църква! Тя вече беше най-високата постройка на острова, но все още беше просто правоъгълна каменна призма без кула и без камбанария. По тази причина в очите на Анибале църквата заприлича на храм от Изтока – впечатление, което се подсилваше още повече от широкия плинт при входа. Фасадата би могла да бъде на храм от Йерусалим, на Партенона в Атина или – той потръпна от радост – на джамия от Константинопол. Анибале изброи петнайсет стъпала до главната порта и всяко от тях взе с весел подскок.

Вътре беше същински хаос от пръст и камък. Във въздуха се носеха облаци бял задушаващ прах и цареше истинска какофония от удари на чукове и длета, викове на мъже и скърцане на макари и въжета, повдигащи големите каменни блокове.

Пътеката във формата на кръст беше белязана от гвоздеи и многоцветни въжета, а в центъра на всичко това, там, където би трябвало да виси Христос, стояха Паладио и неговата сянка – онзи неугледен чертожник. Анибале се ухили и на двамата, напълно забравяйки, че е с маска. Когато го зърна, Паладио се плесна по челото и възкликна:

– Простете, доторе, напълно изключих, че е петък! Тъкмо обсъждаме какво да правим с този кладенец.

Анибале надникна е клюна си в рушащия се отвор на кладенеца. Изглеждаше доста стар.

– Какво толкова трябва да обсъждате? – извика. – Просто го напълнете!

– Точно такива бяха и моите намерения, но… – отбеляза архитектът, почесвайки нерешително брада. – Все пак този кладенец продължава да бъде фокус за вярващите. Моите зидари са принудени ежедневно да връщат поклонници, които идват тук да търсят лекарство против чумата. Аз си мислех да го включа в общия дизайн, но Дзабато сега ми казва, че кладенецът ще се падне точно под центъра на купола. И тъй като нищо не трябва да отвлича вниманието на хората от величието на купола, опасявам се, че кладенецът ще трябва да си замине – Паладио надникна там, където надничаше Анибале, и се засмя. – Вие сте мой лекар. Кажете тогава, трябва ли да пия от тази вода? Мога ли да извлека полза от панацеята, преди кладенецът да бъде затрупан завинаги?

– Както желаете, скъпи ми приятелю! – засмя се доктор Казон. – В крайна сметка тази вода нито ще ви убие, нито ще ви излекува. Кога започвате купола?