– Днес.

Анибале вдигна очи към небето. Беше със синия цвят на патешко яйце, изпъстрено с миниатюрни облачета от по-тъмно индигово под коремчетата от бял пух. Изглеждаше невъзможно да обхванеш това небе, да оградиш една сфера от него, ала днес Анибале бе убеден, че всичко на този свят е възможно. Особено когато го прави Паладио. Огледа внимателно стареца. Може би беше от чистия въздух и разходката, но архитектът никога не му бе изглеждал по-добре – цветът му беше равномерен, дишането – стабилно, очите – ярки. Отвори уста, за да попита за здравето му, но вместо това зададе съвсем различен въпрос:

– Какво означава името ви?

– Моля? – погледна го втрещено старецът.

– Името ви – Паладио. Какво означава?

– Дадено ми е от моя първи учител – Джанджорджо Трисино – отговори Паладио. – Свързано е с мъдростта на Атина Палада.

Анибале се усмихна. Днес всичко го радваше.

– И аз предполагах нещо подобно – рече. – А какво е истинското ви име?

– Андреа ди Пиетро де ла Гондола. Но Паладио се помни по-лесно от хората. А аз искам да бъда запомнен, най-вече заради тази църква! – и сякаш потрепери.

– И ще бъдете запомнен! – увери го докторът. – Ще я завършите с лекота. Особено след като проявихте здравия разум да си пазите здравето!

Днес Анибале бе разположен добре към Паладио, разположен добре към целия свят. Отговори любезно, дори когато чертожникът с рошавата коса го попита за Фейра. За него беше радост да чува името ѝ, радост да говори за нея.

– Добре е! – изрече засмяно. – Изпраща поздрави и на двама ви!

Сега, когато заговори за нея, му се прииска да продължи да говори, да изрича името ѝ отново и отново, да си спомня всяка думичка, която тя му беше казвала. Но се опомни и осъзна, че е най-добре веднага да тръгва, преди да се е издал. Извини се учтиво и хукна към лодката, която го чакаше, така, сякаш го гонеше самият дявол.

Докато лодката пореше лагуната, Анибале наблюдаваше с удоволствие как сенките се издължават в късния следобед – всяка стъпка в гасненето на светлината го приближаваше все повече и повече до нощта и до Фейра. Едва дочака лодкарят да завърже лодката си за малкия вълнолом и скочи, даде му щедър бакшиш и се втурна щастливо през къщичката на портиера, поздравявайки не само Бока, но и джуджето. Докато минаваше покрай болницата, леко потрепери. Знаеше, че тя е вътре, посветила се на поредната задача. Толкова близо!

Като никога докторът не се запъти към болницата, а отиде право в дома си. Не искаше да я вижда с пациентите преди тази нощ, не искаше да стои до нея, без да я докосва. Бе сложил малко легло в ъгъла до огнището, за да може жаравата да я топли през цялата нощ. Бе покрил леглото с най-мекия сламен дюшек, за да прикъта тялото ѝ, бе ѝ заделил най-добрата си завивка, за да я обгръща. Сега той плъзна ръка по мекия чаршаф, на който тази нощ щяха да лежат двамата.

Макар и нежелан, в ума му отново зазвуча гласът на абатесата. Когато ѝ бе казал небрежно, че къщичката до църквата ще бъде освободена за младото семейство Трианини, тя го бе погледнала строго и бе извикала:

– Какво искаш от това момиче?! Тя е сираче, неомъжена, далече от дома. Ти си неженен. И всичко това – без да броим разликата в религиите ви! Тя е обречена на вечно проклятие, но ти поне можеш да бъдеш спасен! Следователно изобщо не може да става въпрос да ѝ предложиш истински брак, а ако споделиш с нея огнището си, излагаш на опасност безсмъртната си душа! Остави я на мира!

– Изобщо не става въпрос за такава връзка – излъга той. – Тя ще спи долу, до огъня. Да не би да отричаш правото ми на прислужница?

– Но тя не е твоя прислужница! – напомни му строго абатесата.

Анибале изгуби самообладание и се развика:

– Така е, не е! – гласът му звънна в главата му благодарение на маската. Твърде високо. – Тя е мой другар! Тя е доктор! – изричаше го за първи път и изненада дори самия себе си.

Сега, в къщата си, той се въртеше и оправяше безсмислено малката си покъщнина, и прекара остатъка от деня в крачене напред-назад. Представяше си Фейра с пациентите, забулена и прилежна, и я искаше при себе си, тук и веднага. Сега. Вече знаеше точно как ще я вземе в обятията си, как ще целуне странните ѝ и прекрасни устни. Анибале, който никога не се молеше, сега се замоли светлината по-скоро да угасне.

И когато нощта най-сетне настъпи и на вратата се почука, той почти се изстреля от стола си. Отвори вратата толкова бързо, че огънят изплю гъст облак пушек. И когато пушекът се разсея, пред очите му се очерта кошмарно привидение.

Сякаш Фейра бе остаряла с половин столетие – тъмните ѝ къдрици бяха боядисани в черно с някакви химикали, от очите ѝ се разстилаше ветрило от бръчки, а от отблясъка на пламъците кехлибарът се бе превърнал в блатистозелено, бузите ѝ бяха начервени с две твърде ярки петна руж, поставен високо на хлътналите скули. Носеше рокля от парцаливо червено кадифе, изрязана толкова ниско до зърната, че никога не би могла да мине за прилична. Той зяпна ужасено. Не бе в състояние да помръдне от мястото си.

– Анибале – каза сладникаво тя, – няма ли да ме пуснеш вътре?

Беше Колумбина Казон, майка му.

Ръката на Фейра трепереше, когато я вдигна, за да почука на вратата на Анибале тази нощ. Това беше началото на новия им живот.

Вратата сe отвори и на прага застана жена в пътническа мантия и с маска в ръка, като че ли току-що бе пристигнала. Фейра се втрещи. Жената вдигна брадичка с високомерието на дама и изрече надменно:

– Да?

– Дойдох да видя доктора – промърмори Фейра. Видя, че Анибале кръстосва отзад и го погледна умолително.

Жената веднага долови акцента ѝ и присви зелените си, подобни на котка очи.

– А вие сте?

Анибале побърза да се намеси:

– Фейра е моя гледачка в болницата.

– Е… – жената премести тежестта си от единия крак върху другия по начин, който беше едновременно провокативен и собственически. – Моят син няма нужда от гледачка. Неговата мамма вече се върна!

И трясна вратата под носа на Фейра.

– Промених се.

Майка му беше седнала неканена на стола край огнището, който той отдавна бе свикнал да смята като стол на Фейра. Анибале не каза нищо, но тя очевидно долови недоверието му, защото продължи:

– Така е, Анибале! Онзи стар живот… вече се сбогувах с него. Искам да бъда тук, с тебе. Искам най-накрая да бъда майка. Знам, че съм ти причинила много злини, че съм те изоставяла неведнъж

– Как ме откри? – прекъсна я безцеремонно той.

Тя сведе котешките си очи и измърка:

– Бях отишла в Трепорти с един търговец… мой приятел. Там чух, че доктор на име Казон имал болница на този остров. После моят приятел се разболя и аз не знаех какво да правя. Но знаех, че ако дойда при сина си, той ще ме спаси. О, сладък мой! Всичко това наистина е твое дело! Ти си довел всички тези добри хора тук, спасил си ги! – падна на колене пред него, целувайки ръцете му. – Знаех си, че ще спасиш и мен!

Той установи, че не е в състояние да измъкне ръцете си от нея, но зачака със свито сърце. Накрая тя се отдръпна, седна отново на стола и засмърка елегантно от помадата, която висеше на китката ѝ, оправяйки фустите си. Очите ѝ обаче бяха напълно сухи.

– Мисля, че ти и аз трябва да започнем отначало, миличък. Знаеш, че животът ми никога не е бил лесен. Баща ти Анибале внезапно замръзна и запита ужасено:

– Била си омъжена за баща ми, нали?

От това зависеше всичко, което беше той – името му, благородството му, съкровището на фамилията Казон, скрито под дъските под леглото му.

– Разбира се! Но онова, което трябва да знаеш, е, че аз бях куртизанка не само след, но и преди Той запримигва с очи, изсъхнали от огъня, опитвайки се да проумее какво му казва тя.

– Искаш да кажеш, че когато баща ми те е срещнал