Ирина. Татко, как да опълча Борислава против Асеня, когато аз не мразя Асеня? Аз не мога това. Омразата не се натрапва, както любовта.

Кир Тодор (гневно). Мрази го, защото ми си дъщеря, защото аз го мразя. Той ме направи на прах!

Ирина. Той велокодушно ти дари живота при Клокотница: той и днес е милостив и много ласкав към нас. Благодари, благодари съдбата, тате, че твоят победител се викал Иван Асен.

Кир Тодор (сърдито). Ти плетеш венцехваления на моя унищожител? Окаяна дъще! Остая само едно: да ме издадеш.

Ирина. От издайствата това би било най-благородното. Но как е жално, че не мога да го направя! Ти ми си баща. Татко, откажи се от това гибелно предприятие.

Кир Тодор. Ирино, ще изпълниш ли това, което ти казвам?

Ирина. Не!

Кир Тодор. Ирино!

Ирина. Никога, никога няма да тласна Борислава против великодушний Асеня. Такова вероломство би опозорило любовта ми.

Кир Тодор (мисли). Обещай ми поне едно нещо: да направиш Борислава да стои настрана.

Ирина. Едничкото, което мога да ти обещая, е да забравя това, което ми обади.

Кир Тодор (на себе си). Ти няма да имаш време да плениш Борислава, драга дъще; ти днес произнесе присъдата му. (Влиза Гавраил.)

Гавраил. Видях се с пратеника. (Съглежда Ирина и й се кланя. Ниско на кир Тодор.) Е, какво?

Кир Тодор (ниско на Гавраил). Зоица има право: Борислав трябва да се премахне.

Ирина (на себе си, гледайки Гавраил). Тоя човек досега ми беше противен, сега ми стана ненавистен.

Телохранител (влиза отляво и вика високо). Царят.

Влизат Асен, Драгота, Моймир, Приязд, Контофре, управителите на Одрин, Драч и Белград и телохранители.

Горните, Асен и свитата му.

Асен (спира се пред иконостаса, сваля шлема и се кръсти). Свети Иване, римски чудотворче, покровитею на нашия род, имай ни под закрилата си. Во имя отца и сина и светаго духа, амин. (Към Гавраила.) Драги княже, отбих се да си почина в твоя летен дом. Оттука зрелището на моя първопрестолен град е чудесно. (Сяда. Към тримата управители.) А вие, воеводи, получихте заповедите ми. Драго ми е, че не границата ни е спокойно. Благодаря ви за вярната служба. Но бодри бъдете все и към народа кротки и мъдри. И правда да сеят вашите ръце. (Управителите се покланят. Към кир Тодора.) Деспоте, не забравяй, довечера ми си гост на пиршеството, че утре изпращаме Тамара за Цариград.

Кир Тодор (кланя се ниско). Благодаря за тая висока чест, всемилостивий господарю.

Асен (към Контофре). Бароне, прати за Борислава в кулата му: други ден може да се върне.

Ирина (ниско). Боже, ще го видя пак!

Драгота. Хубаво, царю. Ние не сме му се още нарадвали. И бог ти го повърна жив и здрав, за да стои близко до тебе и с предания си меч да пази царя от явни и тайни врагове. (Поглежда кир Тодора.)

Кир Тодор (ниско, заканително). Ще си спомня за тебе, зло старче…

Асен (към Драгота). Той трябва да ми е сърдит. Но ако е размислил по-спокойно, видял е, че пак бях велокодушен към него. Но скоро ще му мине. Огорченията в младите сърца не са трайни, те изчезват при първата усмивка на щастието, както мъглите се пръскат от зарите на майското слънце. (Става и гледа Ирина благодушно.) Княгиньо, твоята хубост цъфти в палата ми. Вие бяхте с Тамара две разкошни цветя, що го веселиха. Сега ще остане само едното. Жално е едно такова прелестно цвете да извехне на съблото, без да се откъсне от някого… от някой честит смъртен… (Гледа я усмихнат.) Харесваш ли Борислава? Тъй, коя мома със сърце не би го харесвала? В Търново няма мома по-хубава и юнак по-личен. Деспоте, какво казваш? (Ирина е смутена.)

Кир Тодор. Царю, твоят покорен раб ти благодари за това високо благоволение. Ирина отдавна е станала твоя дъщеря. (Ирина се покланя Асеню и излиза.)

Асен. Зестрата от мене, и царска зестра! Истина, това мисля да стане малко по-после. Ватаци ме предизвика и в случай на война Борислав ще поведе войската, та не е добро да делим двама младоженци веднага след сватбата.

Моймир. Царю, ние с радост ще чуем, когато ни повикаш на славни битки. Нашите оръжия вече ръждясват…

Асен. Не трябва да се радваме, воеводо. Войната е гибелно дело; кръв и разрушение никнат там, дето тя мине. Но ако е рекла божията воля, ще е приемем и ще изпълним добре дълга си. (Замисля се.) Винаги, когато съм виждал кървави трупове по бойното поле, сърцето ми е плакало от сръб, макар и победата да е била наша. То плака и при победата при Клокотница. (поглежда кир Тодора.)

Кир Тодор (кланя се). Великий Асене, твоето велико сърце стори тогава повече нещо: то пожали тогава хилядите мои поробени войници и ги отпусна на воля. Те всички със сълзи те благославяха, както и аз те благославям днес.

Асен. Един обезоръжен враг не ми е вече враг. Помнете: най-скъпия диамант по короната на един цар е милостта. (Свирня се чува на поляната.) Надорът е весел. Той като е весел, и нашето сърце е весело. С божия помощ дадохме му дълготворен мир, правда и благочестина. Вишният благослови усилията ни. (Гледа към там.) Моймире, видиш ли това вито хоро? Бих желал все такива битки да прослявят моето царуване. (Към тримата управители.) А вие, воеводи, вървете си с миром. Волята ми узнахте. Пожелавам ви добър път. (Управителите се кланят и тръгват.) Чакайте. (Към одринския управител.) Кастрофилакте, помни, като се върнеш в Одрин, иди веднага в Родосто при Ватаци и говори му твърдо: знай, че зад твоите думи стои силата на цялата ми войска. (Управителят се покланя и излиза. Към управителя на Драч.) Протовестиарие, твоят път е много далечен — бог даде да се развява нашето славно знаме в Драч, над вълните на Синьо море, както бе се развявало при Симеона и Самуила. Имай грижа, щото неаполитанските търговци, поданици на нашия роднина Фредерика, да намират ласкав прием и улеснения във всички албански пристанища… На добър час. (Драчкият управител се покланя и излиза. Към белградския управител.) Великий примикюре, ти ще почакаш да ти дам писмо за нашия белградски епископ, също и за крала Бела. Изпрати му го по скороходец в Будин по Дунава. (Към болярите.) Отговарям на неговото писмо. Крал Бела ми пише пак, по заповед на папа Григория, за богомилите, увещава ме да ги гоня. Не, това не мога. Богомилите помогнаха на баща ми при освобождението на отечеството. Из кривия път са, но те са българи, плът и кръв на моя народ, и сърцето ми не дава да ги мъча и пълня тъмниците с тях, както правеше Борил. За заблуждението си пред бога ще отговарят, не пред мене. Аз с всичката си голяма власт съм безсилен над душите им — душите им са на бога. Папата люто се оплаква от мене, че ги търпя в цасртвото си и им давам убежище, когато другите ги гонят. Той би с радост видял земята ни посеяна с димящи клади, над които се пържат еретици. Аз мисля, че милостта е по-приятна богу, който сам с кротост и словото на истината просвещаваше заблудените овци, а не с меч и огън. (Чува се клепалото. Кир Тодор се кръсти.)

Кир Тодор. Царю, позволи за вечерня…

Асен. Иди, деспоте, молитвата е щит против световните тревоги и суета. (Кир Тодор излиза смирено. Приязд отива до бухарията и гледа наляво.)

Драгота. Велики царю, твоята благост към народа ти има равна само твоята висока мъдрост. Нека вишният изпълни всички твои желания. Нека изпълни още едно мое: видях цастрвото велико и силно под твоя скиптър, видях славата ти отишла до най-далечни земи, видях чрез твоята мъдрост възобновен и наший патриаршески престол. Моля бога да те видя, че се качваш на цар Константиновий престол, и тогава ще извикам: „Нине отпущаеши раба твоего, владико“…