Асен (иде полека насам). Да. Цариград! Завета на моите славни предшественици… Пътят до Цариград е бил няколко пъти заливан с българска кръв. Защото истинската наша граница е на юг до цариградските стени, дотам, додето български език се говори и българско рало пори земята. Преслав, Търново, Охрид, това бяха временни столици; само падала на нашия държавен вървеж към обетования град. Столицата на българските царе трябва да бъде Цариград… И бог подготви пътя ни, като остави да се разсипе византиийската сила и даде Цариград на франките. Но франките що са? Преходни гости там, и като такива, скоро ще си идат или ще ги накараме да си идат. И тях трябва да ги замести оня, който е най-силен с меча и с правото. Цариград трябва да бъде занапред не змийско гнездо на гърците, отдето през вековете злини са се спущали против нас, а крепост на българската сила и величие. (Към Моймира.) Моймире, не скърби. Скоро може би ще тръгнем по славните следи, които са оставили Крум и Симеон из целия друм, дори до Влахернските врата… И бог ще благослови нашето оръжие, както го благослови при Клокотница.

Всички (възхитени). Живей, велики царю!

Чува се шум отвън.

Приязд (към Асеня). Безчислен народ се е събрал. (Чуват се гърмовни викове.)

Асен. Що е това?

Приязд. Народът желае да те види! (Чуват се по-ясни викове: „Да живей царят!“)

Асен (отива до бухарията, гледа малко и приветливо клюма с глава.) Да сте живи, деца мой! Веселете се!

Заехтяват гърмовни приветствия, смесени със свирня.

Завеса.

Действие трето

Лунна нощ. Част от градината на Царевец, осветена от луната. Отляво явори и брястове полузасенят една кула. Отдясно — зелени шубраки. На моравката каменна пейка. Едно чучурче там. В дъното част от крепостната стена със зъбци, о която опира терасата и която стена е ниска от тая страна. По-далеч планински ридове.

Явление 1

Ирина и Зоя.

Ирина (влиза). Сърцето ми бие до пукване. И тая нощ не ще се спи. Тя ми се вижда дълга като вечността. Ясна деннице! Кога ще изгрееш, за да видя, че Тамара тръгва? Тя тръгва и Борислав остая тука. Скръбта му ще бъде голяма, но моите усмивки ще разсеят постепенно облаците из душата му. Моята красота ще замести полека-лека лика Тамарин там… Тия юнашки големи обятия, жедни за любов и прегръдки, че подирят в мене утеха и блаженство. (Мисли.) „Той те вече обича“, каза ми циганката — тя прибърза… Той ще ме обича. Той ще бъде мой. Аз ще го превзема. Ще туря на работа всичките си съкровища от нежности и очарования. Всичката страстност на любовта си, за да го направя мой. (Мисли.) Ще дохождаме в тая мълчалива градина. Луната ще ни свети, както сега свети… А ние тук двама с упоение ще си шепнем сладки думи на любовта… И ще забравим целият свят с лошотиите му, с омразите му. (Мисли.) И как да мразя тоя добър Асеня? Още трепери сърцето ми от днешните му думи… Сякаш той четеше в него… (Гледа няколко време през стената.) Янтра свети на месечината. Как е голяма и бучи!… Ако тласнат някого от моста в буйните й вълни — удавен е, без друго удавен. (Мисли.) А като няма него и заговорът остая без цел и няма да стане онова… Зоя може да плаче, тате ще се ядоса, но всичките добри хора ще се зарадват. (Влиза Зоя отляво.)

Зоя (бързо). Ирино, ела нататък. (Тръгва надясно.)

Ирина. Що има?

Зоя. Ела с мене. Тук иде Тамара. Не бива да ни вижда. Ела.

Хваща я за ръката и двете излизат отдясно. Влизат отляво Тамара и Вела.

Явление 2

Тамара и Вела.

Вела (тайнствено). Царският пир сега се захваща. Тук е тихо и пусто.

Тамара (озърта се). Няма го още…

Вела. Ще дойде. Той е скрит у верний протоспатарий Станоя.

Тамара. Как ми се видят миговете дълги! (Зоя и Ирина поглеждат от шубраките.)

Вела. Той ще дойде.

Тамара (озърта се). Ох, нашата мила градинка, ще я оставя. Прощавай ти, среброструйно кладенче, що си приглашало с напева си нашите любовни разговори. Боже, как ми тупа сърцето! Вело, жално ми е, че ще се разделя с тебе. Ти бе много добра.

Вела. Бъдете само честити, Тамаро. Ах, ето го! (Влиза отдясно Борислава, обвит в черна мантия.)

Явление 3

Горните и Борислав.

Тамара (спуска се към Борислава). Борислав!

Борислав. Ето ме. (Целуват се.)

Тамара. Аз съм готова.

Борислав. Куките на въжената стълба са метнати на стената. Долу под нея чакат моите хора. Ела. (Хваща Тамара за ръката. Към Вела.) Сбогом, драга Вело! Върни се назад!

Тамара. Прощавай, мила Вело.

Вела (плаче). Княгиньо, добър ви час. Бог да ви закриля. (Целува им ръцете и излиза наляво плачеща.)

Борислав. Месечината скоро ще се закрие зад облака. Конете чакат при Янтра. (Тръгват.)

Тамара (спира се и се извръща наляво). Прощавай, татко! Аз те лишавам не само от любимата дъщеря, а и от най-храбрия ти воевода. Ще ли ми простиш някога?

Борислав. Успокой се, Тамаро. Бащиният ти гняв ще мине, както на всеки баща, и той рано или късно пак ще разгърне обятията си на любимата дъщеря и на верният си син, защото той е велокодушен, колкото и велик. (Покъртено.) Прощавайте вий, светли палати, люлка на моята любов! Ти, градинке сенчеста, що си слушала и покровителствувала нашите блажени срещи. (Гледа към града.) Прощавай и ти, родно Търново; сбогом величествени скали, и ти, мила Янтро, съа сладкия си ромон, тъй скъпи на сърцето ми. И ти, великий Асене, прощавай. Оставям те с решение пак да се върна при първия зов, да живея и умра за тебе.

Тръгват бързо надясно. Насреща им влиза Контофре, сподирен от петима франкски оръженосци.

Явление 4

Горните, Контофре и франките.

Контофре (гледа към Борислава и Тамара). Великий воеводо, къде с княгинята?

Борислав (мрачно). Бароне, махни се от пътя ми.

Контофре. Бориславе, пусни княгинята!

Борислав. Контофре, махни се, остави ме да изведа Тамара.

Контофре. Бориславе, остави ме да изпълня дълга си.

Борислав. Има нещо по-голямо от дълга: любовта. Тая девица е моя. Пусни ни.

Тамара. Пусни ни, бароне.

Контофре. Без Асенева заповед — не!

Борислав (хваща сабята си). Контофре, ако ти е мил живота…

Контофре. Само през моя труп можеш да изведеш княгинята.

Борислав. Ще те убия! (Измъква сабята.)

Контофре. Бих желал да видя героя при Гарваново и при Клокотница, победителят на унгарите, способен ли е да вдигне нож против един верен царев служител, който извършва дълга си. (Повелително.) Пусни Тамара! Инак си мой пленник. Ти насили нощя палата. Предай си сабята!

Борислав. Тая сабя не е навикнала да се предава, а да сече. Махни се! Ще умреш! Кажи на франките си да измъкнат сабите.

Контофре. Ти забравяш, че съм рицар. (Към франките.) Назад, отдалечете се! (Франките излизат отдясно.)


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: