17 ноември 1896. 1) Радваме се на нашите технически успехи. И толкова сме доволни от тези успехи, че ако ни кажат, че тези успехи се постигат само чрез гибелта на човешки животи, то вдигайки рамене, ще кажем: трябва да се постараем да не бъде така – 8-часов работен ден, застраховане на работниците и тем подобни, но заради смъртта на няколко души не бива да се отказваме от достигнатите успехи... Допусне ли се този принцип, няма да има предел за жестокостта, и много лесно ще се домогнем до всякакви технически усъвършенствания... Те се правят с цената на човешки животи. А трябва да се цени всеки човешки живот, не да се цени, а да се постави по-високо от всякаква цена... и да се прекратява всякакво усъвършенстване, ако то вреди на човешкия живот.

20 декември 1896. 19) След смъртта по важност и преди смъртта по време няма нищо по-важно и безвъзвратно от брака. И също както смъртта е хубава само тогава, когато е неизбежна, а всяка нарочна смърт е лошо нещо, такъв е и бракът. Бракът не е зло само тогава, когато е непреодолим.

21) Ако вярвах в личния Бог, към когото човек може да се обръща с въпроси, бих казал: Защо, за какво Бог е направил така, че едните, знаейки несъмнената истина, все горят от нейния огън, а другите не искат, не могат да я разберат и приемат, и даже я ненавиждат?

1897 г.

5 януари 1897. 2) (Към записките на лудия или към драмата) Отчаяние от безумието и злочестината на живота. Спасението от това отчаяние е в признаването на Бога и в признаването ни за негови синове. Признаването на синовността е признаване на братство. Признаването на братството на хората и жестокото, зверско, оправдавано от хората небратско устройство на живота – неизбежно води да признание в лудост – твоята или на целия свят.

12 януари 1897. Рано сутринта. Не спя от мъка. И не са виновни нито злобата, нито егоизмът и чувствителността, а мъчителният живот. Вчера седя до масата и чувствам, че и аз и гувернантката сме еднакво излишни, и на двама ни е еднакво тежко. Разговори за играта на Дузе, Хофман, шеги, премени, сладка храна минават покрай нас и през нас. И така всеки ден, цял ден. Няма с кого да си отдъхна. Таня, бедната, би пожелала някога, но тя е слаба, натура със слаби духовни потребности. Серьожа, Илюша... В живота на другите има и поне нещо сериозно, човешко – наука, служба, учителство, докторство, малки деца, да не говоря за работа или служене на хората, а тук нищо, освен игри от всякакъв род и плюскане, и старчески флирт или още по-лошо. Отвратително. Пиша,  да знаят поне след смъртта ми. Сега не бива да говоря. По-зле от глухите са крещящите. Тя е болна, това е вярно, но болестта е такава, че я вземат за здраве и я поддържат в нея, а не я лекуват. Какво ще излезе от това, как ще свърши? Непрестанно се моля, осъждам се и се моля. Помогни ми, както Ти знаеш.

15 януари 1897. Рано сутринта. Почти цяла нощ не спах. Събудих се, защото видях на сън все същото оскърбление. Сърцето боли. Мислех: все едно от какво ще трябва да се мре. А Бог не повелява да умра за неговото дело, трябва така глупаво, слабо да умирам от само себе си, заради себе си. Едно е хубаво, че леко се изтласкваш от живота. Не само не ми е жал, но ми се иска да си ида от този гнусен, унизителен живот. Мислех, че особено болно и недобро е това, че пожертвах целия божески живот, живот в служба на Бога, раздаване на имението, напускане на семейството, пожертвах това, за да не наруша любовта – вместо тази любов съм длъжен да присъствам при унизително обезумяване. Това са лоши, слаби мисли...

18 януари 1897. Унило, отвратително. Всичко ме отвращава в този живот, който живеят хората около мен. Ту се освобождавам от мъката и страданията, ту отново пропадам. От нищо друго не си личи повече, колко далече съм от това, което искам да бъда. Ако животът ми беше – целият в служба на Бога, нищо не би могло да го наруши. Все пиша за изкуството. Лошо.

4 февруари 1897. 1)... И общественото мнение е милион пъти по-силно от всякакви закони и войски. Доказателството за това, че общественото мнение е в ръцете на жените - това, че не само устройството на жилищата и храната се определят от жените – изразходват богатството, следователно жените ръководят работата на хората; успехите на произведенията на изкуството, книгите, даже назначаването на управляващите се определя от общественото мнение, а общественото мнение се определя от жените. Хубаво беше казал някой, че мъжете трябва да търсят еманципация от жените, а не обратното.

5) 20 пъти повтарях и 20 пъти, като нова, идва мисълта за това, че спасението от всичките вълнения, страхове, страдания, както физически, така и в частност духовните, е в това, да разбиеш в себе си илюзията за единството на своето духовно „аз” с физическото. А това винаги е възможно. Когато е разбита тази илюзия, то духовният „аз” може да страда само от това, че е свързан с физическия, но вече не и от глад, болка, печал, ревност, срам и тем подобни. В първия случай, докато е свързан, той върши това, което иска физическият „аз”, сърди се, укорява, кара се, бие се; във втория случай, когато е отделен от физическия, той прави само това, което може да го освободи от мъчителната връзка; а освобождава само проявяването на любовта.

8) (Към възванието). Грешите бедняци, ако мислите, че ще засрамите или ще трогнете, или ще убедите богатия да раздели всичко с вас. Той не може да направи това, защото вижда, че искате същото като него, че се борите против него със същото средство, с което той се бори против вас.

Решавам непременно да пиша всеки ден. Нищо друго не затвърждава така в доброто. Това е най-добрата молитва.

1 март 1897. 1)... Таке че живот – живот има само тогава, когато е осветлен от съзнанието. Какво е съзнанието? Какво са постъпки, осветлени от съзнанието? Постъпки, осветлени от съзнанието, са постъпки, които извършваме свободно, т.е. извършвайки ги, знаем, че бихме могли да постъпим иначе. Така че съзнанието е свобода. Без съзнание няма свобода, и без свобода не може да има съзнание.

3) За твърдостта и спокойствието има едно средство: любовта, любовта към враговете. Ето че тази задача ми се зададе от особена, неочаквана страна, и колко лошо успях да я реша. Трябва да се постарая. Помогни ми, Отче.

3 май 1897. Нравственият човек започва да се пробужда и е недоволен. Помогни ми, Отче, да се освободя от това, което ме връзва в мен самия. Отвращавам се от себе си.

16 май 1897. Написах писмо и го изпратих, струва ми се на 11-ти. Сега вече трябва да е подадено. На 13-ти идва София Андреевна. Вчера получих от нея писмо. Все същото. Цяла нощ не спах. Страданията никога не са идвали с такава сила. Отче, помогни ми. Научи ме. Влез. Усили се в мен. Не мога да стигна до никакво решение. Да не мисля? Не бива. А нищо не мога да реша. Не мога да жаля, а не мога да противодействам от жал. Боже, помогни ми.

17 май 1897. Ако съм жив, което е много съмнително. Сърцето ме боли ужасно. Сълзи в гърлото. Само да ме опусне и ще се разридая.

16 юли 1897. 7) Бог ни е дал своя дух, любов, разум, за да му служим, а ние употребяваме този дух  в служене на себе си, използваме брадвата, за да дялкаме дръжката на брадвата.

14 октомври 1897. 1) Няма по-голяма подкрепа за егоистичен, спокоен живот от заниманието с изкуство за изкуството. Деспотът, злодеят непременно трябва да обича изкуството. Записано е нещо от този род, сега не помня.

2) Ясно си представих, какъв радостен, спокоен и напълно свободен би могъл да бъде животът, ако напълно отдадеш себе си на Бога, т.е. във всички случаи от живота да търсиш само едно: да направиш това, което Той иска, да правиш това в болест, в оскърбление, в унижение, в страдание, във всички съблазни и в смъртта, която тогава е само промяна на назначението. Слабост, неизпълнение на това, което иска Бог? Какво става тогава? Нищо: връщане към съзнанието за това, че животът е само в това изпълнение. Минутите на слабост са само промеждутъци между буквите на живота, а не живот. Помогни ми, Отче.