1) Неясното, за мен, понятие за Бога. Нямам никакво право да говоря за Бога, когато знам само, че в мен има нещо свободно, всемогъщо -  исках да кажа „благодатно”, но това качество не може да бъде приписано на това „нещо”, тъй като всемогъщото и свободното и единното не може да не бъде благодатно. Познавам това съзнание и мога да живея в него, и в пренасянето в това съзнание на целия собствен живот е най-висшето благо за човека.

2) Съзнанието е съзерцание на съзерцателя. Съзерцателят е зависим, съзерцанието е свободно.

5) Успехът на революцията зависи от освобождаването от заблудите.

8) Все повече и повече ме занимава мисълта за отделянето на християнството (аз направих това отчасти несъзнателно) от църковното, главното - Павловото християнство. За първи път чувствам, че на моята възраст това начинание не е по силите ми.

23 октомври 1906. Ах, ах колко хубаво би било никога да не губиш откровеното си отношение към Бога, изключващо всякакъв интерес към людските съждения. И това е възможно. Може да бъдеш в силно и слабо състояние, в състояние на бездействие, но не трябва да се поддаваш на съблазънта на желанието да обичаш себе си. Тази страшна съблазън, начеваща от ранното детство, която и досега ме държи, или, по-скоро постоянно ме подчинява на своята власт. Сега съм свободен, благодарение на фейлетона. Но задълго ли.

9 ноември 1906. 13) Не е хубаво да уверяваш себе си, че обичаш хората, че живееш с любов, да повтаряш фалшивите думи на Павел или сам да измисляш такива. Как да обичаме, когато целият ни живот се основава на злото. Всичко, от което се ползвам, е направено с проклятие, направено е по неволя, от нужда, от която се ползвам аз. Да говорим за нашата любов към хората, даже да призоваваме в себе си чувства, подобни на любов, е все едно да се покрива с лак неодялано дърво, да се браносва неизорана нива. Ние живеем от потисничеството на нашите братя. Преди да обичаме, трябва да престанем да живеем от техните страдания.

16) Християнското човечество е изправено пред дилема: да се отрече не само от християнството, но и от всякаква религия, или да се откаже от държавата, от могъществото, от силата. Европейците, французите, англичаните, американците, немците като че ли клонят към първото решение: отказ от религията; надявам се, че руснаците ще изберат второто.

17 ноември 1906. Чертков е болен и много се страхувах да не го загубя.

3) Често, особено сега, с нова сила си спомням и разбирам:  Fais ce que dois, advienne que pourra (Прави каквото трябва, а да става каквото ще). Човек ходи, Бог води. Всичко е в това: да не мислиш за последствията от постъпките, а за добротата, божествеността на постъпките. Разбирането на това променя целия живот.

7) Разбираеми са вярванията на будизма за това, че докато не стигнеш до пълно самоотричане, ще се възвръщаш към живота (след смъртта). Нирваната не е унищожение, а този нов, неизвестен, непонятен нам живот, в който вече не е нужно самоотричане. Будизмът не е прав само за това, че не признава целта и смисъла на този живот, водещ към самоотричане. Ние не го виждаме, но го има, и затова този живот е също толкова реален, колкото и всеки друг.

8) Нищо не е по-гнусно от егоизма, който се отнася към своето телесно аз, и няма нищо по-висше от този, който съзнава само своето духовно аз и единствено на него служи.

23 ноември 1906. Настигна ме Абакумов с молба и жалба за това, че заради дъбовете са го осъдили на затвор. Много ми беше болно. Той не може да разбере, че аз, мъжът, не мога да сторя каквото искам, и вижда в мен злодей и фарисей, криещ се зад жена си. Не се надвих да го изтърпя с любов, казах на Абакумов, че не бива да живея тук. И това не е добре. Въобще все повече и повече ме ругаят от всички страни. Това е хубаво. Тласка ме към Бога. Дано само да се задържа в това състояние.  Изобщо чувствам една от най-големите промени, извършващи се в мен именно сега. Чувствам това по спокойствието и радостта и доброто чувство (не смея да кажа: любов) към хората. Почти всички мои предишни писания от последните години, освен Евангелието и някои други, не ми се нравят с недобротата си. Не ми се иска да ги давам.

27 ноември 1906. 2) На народния език да милееш означава да обичаш. И това е вярно определение за този вид любов, който повече от всичко свързва хората и предизвиква в тях любовна деятелност. Има една любов, когато, виждайки висотата, истината, радостността на човека – съществото, чувстваш своето единство с него, искаш да бъдеш като него. Това е любов на низшето същество към висшето. А има и любов, и то най-нужната – пренасяне на себе си в друг, страдащ човек, състрадание, желание да му помогнеш. Това е да жалиш, милееш – обичаш. Първата любов може да премине в завист, втората може да премине в отвращение. – Първата любов: любовта към Бог, към светите, към най-добрите хора, е присъща на човек, но особено важно е да развие в себе си втората и да не й позволява да се изврати в отвращение. В първата любов ние съжаляваме, че не сме като тези, които са по-добри от нас, във втората любов съжаляваме, че хората не са такива като нас: ние сме здрави, цели, а те са болни, сакати. Ето тук трябва особено да се стараем да изработим в себе си такова отношение към духовно болните хора, развратените, заблуждаващите се, гордите (което е особено трудно), както и към телесно болните. Да не им се сърдим, да не спорим с тях, да не ги осъждаме, а ако не можем да помогнем, да ги съжаляваме за това, че тази духовна осакатеност и болест, която те търпят, не е по-лека, а още по-тежка от телесните.

29 ноември 1906. 1) Мислих за това, което наричаме Бог, за началото, без което нищо не би съществувало, и си спомних, че Христос не го наричал Бог, а Отец, и не в смисъл на личността на бащата, на неговата любов към децата, а главно, в смисъл на източник, на началото на всичко... Важното е, че в молитвата Отче наш, и в най-добрите места от Евангелието – навсякъде е Отец.

3) Подбужда към дейност и принуждава към въздържание преди всичко животинската природа на човека. Заради изискванията на животинската природа човек отива на лов и заради тези изисквания не яде сурово месо или неузрял плод, а вари и чака. Освен животинската природа, подбужда към дейност и удържа човека въздействието на другите хора върху него: страхът от тях или от тяхното мнение. Тези два двигателя винаги са в борба, и ту единият побеждава, ту другият. Третият двигател: изискванията на божията (духовна) природа на човека. Между тези изисквания и онези двете също се води борба. Смисълът на живота, тържеството на живота е в победата на последния над първите два.

4) Мислих за душевното състояние на хората, участващи в революция.

а) Хората от народа, нуждаещите се и страдащи маси. Главните подбудителни чувства са завист, користолюбие, злоба. И затова са жалки, и голям е грехът на тези, които ги довеждат в това състояние.

b) Работниците на революцията, преса, проповедници, практически дейните революционери. Техните мотиви и чувства: суетност, славолюбие, безпокойство, саоувереност, самомнение, властолюбие и същата завист и злоба.

c) Отстояващите съществуващото борци против революцията: егоизъм, упорство и злоба, но не толкова жестока, колкото у първите двама.

Как да не съжаляваш нещастниците, обхванати от тази зараза и да не се стараеш да останеш свободен от нея, и да спасиш от нея когото можеш.

1907 г.

5 април 1907. 14) Особено живо чувствам (чувствах) радост, спокойствие, блаженство от състоянието на любов към всички. Само в такова състояние всичко е хубаво и в живота, и в смъртта. Макар и рядко, но го изпитвам.