В тая стая не е ли забранено да се пуши?

Мамка му, какъв шибан бастун беше…

Вдигна глава от възглавницата, за да може да огледа мис Аргос по-отблизо. Това, което виждаше от лицето ѝ, беше гладко като бебешко дупе и сигурно толкова естествено, колкото и циците ѝ. Тя беше прибрала русата си коса назад и щом се наведе над нея, забеляза малък бял белег от операция зад меката част на ухото ѝ, което потвърди теорията му.

Той прокара показалеца си по шията ѝ, продължи над лопатката и когато стигна малко под рамото, внезапно спря върху малка, тъмна синина, на която не бе обърнал внимание по-рано. С любопитство продължи движението на пръста си по синката и надолу покрай трицепса.

От допира започнаха да се показват още подобни петна.

Завъртя дланта си. По върха на пръста му се виждаха остатъци от крем с телесен цвят.

Внезапно смутен, той се наведе внимателно още по-напред, за да провери предната страна на бицепса ѝ.

— Are you still here?

Анна се взираше право в него с поглед, който беше всичко друго, но не и приятелски.

— Ааъ… yes — успя да каже той и се изправи.

— Then get the hell out, I don’t remember asking you to stay — did I?

— Ъъъ… No!…

По дяволите — днес беше меко казано чудо на красноречието.

Окей, значи тя не искаше сутрешно гушкане — това го устройваше перфектно. Той се изниза от леглото и затърси дрехите си, но очевидно това не ставаше достатъчно бързо.

— Не ме ли чу?! Върви по дяволите!

Тя ритна към него и донякъде успя да го нацели по задника.

— Да, да — take it easy! — смотолеви той, докато подскачаше на един крак, опитвайки се да се напъха в банските си.

Две секунди по-късно входната врата се тресна зад него.

Шит, ама че шибана кучка!

Какъв ѝ беше проблемът на тая?

Но на него му се струваше, че вече има теория…

Старата вила беше голяма, двата етажа, взети заедно, бяха може би шестстотин квадратни метра — и въпреки това атмосферата беше клаустрофобична.

Тя всъщност искаше незабавна евакуация, да натоварят всичко и всички на правителствения самолет и да се махнат на мига. Но самолетът беше кацнал съвсем скоро и пилотите бяха използвали всичките си летателни часове. Трябваше да си починат поне осем часа, преди да могат да летят отново, така че се налагаше да изчакат до утре сутринта. При условие, че властите ги пуснеха, разбира се…

Тя говореше по телефона със суданския си офицер за свръзка през десет минути и с Рунеберг на всеки кръгъл час. Свръзката се опитваше да ги убеди да останат, че „безредиците са злощастен инцидент, причинен от бунтовници, които искат да влошат връзките между Судан и Швеция“ и че той „може да гарантира безопасността им“.

Не искаше обаче да потвърди за никакъв атентатор.

И далеч не беше единственият на това мнение…

На горния етаж Глад беснееше и викаше толкова високо, както на асистента си, така и по телефона, че дори войниците, които стояха на стража долу при портата, сигурно го чуваха.

Министърът, от друга страна, не каза много, тя се затвори в стаята си и остави прессекретарката си да се занимава с приказките.

— Ан-Кристин е малко неразположена, стана ѝ зле от полета, а после и всичко това с…

Секретарката кимна многозначително към Ребека и тя забеляза как я наблюдават останалите охранители.

— … опита за атентат… — допълни Ребека с най-уверения глас, който успя да призове. — Неизвестен извършител, въоръжен с револвер, се приближаваше към колата ни с цел да открие стрелба по нея. За щастие, не успя и ние се измъкнахме. Работата ми е да се погрижа всички да се приберем у дома непокътнати и възможно най-бързо.

Прессекретарката кимна дружелюбно.

— И ние го оценяваме, Ребека, наистина.

Жената хвърли поглед към Глад.

— Работата е там, че евакуацията може да изпрати… амии… грешни сигнали, ако разбираш какво имам предвид?

— Не, не разбирам — отсече Ребека.

Глад излетя от стола.

— Имаме дневен ред, срещи — важни хора, с които сме работили здраво, за да се срещнем. Посланикът е заложил цялата си репутация заради това посещение, а сега ние изведнъж ще провалим всичко само заради малко… безредици?

Лицето на Глад беше побеляло и от устата му хвърчаха малки пръски слюнка.

— Доколкото мога да преценя, всичко започна, когато ти реши да потеглим обратно, Нормѐн. Има ли някой, който е на друго мнение?

Той обходи стаята с поглед, но никой не каза нищо.

Ребека се опита да срещне погледа на Малмѐн, но той гледаше в земята също като останалите от екипа, а Хокаи Берглунд внимателно бе обърнал очи към господаря си. Тя пое дълбоко въздух и се помъчи да запази спокойствие.

— Взех решение за евакуация, защото ситуацията беше твърде рискова. Условията се бяха променили радикално спрямо предния ден и преценката ми беше, че не можем да продължим напред по безопасен начин. Независимо от безредиците, атентаторът доказва, че съм била права, нали?

Тя огледа останалите, но отново никой не отвърна на погледа ѝ — освен Глад.

— Атентатор, когото само ти си видяла, нали това искаш да кажеш, Нормѐн? Не е ли чудно, че никой друг не го е забелязал, никой от колегите ти или някой от останалите, които се возехме в колите? Не смяташ ли, че това изглежда малко странно?

Той наклони глава, за да подсили снизходителния си тон.

— Всичко стана прекалено бързо, имаше цял куп хора и заради прахта се виждаше трудно… — започна тя, но Глад я прекъсна.

— Но шофьорката ти трябва все пак да го е видяла, как ти беше името? Муди15?

Каролина Мудин вдигна очи от земята.

— Мудин — смънка тя.

— Да, вярно, така беше… Е, Мудин, чухме разказа на Нормѐн за мистериозния атентатор, изскочил точно пред капака на колата с револвер, насочен към вас. Ти не го ли видя?

Мудин изгледа продължително първо Ребека, а после Малмѐн, преди да отговори.

— Не, не го видях.

— Не, казваш ти, но твоята началничка, която стоеше точно до теб, твърди, че го е видяла ясно. Защо според теб разказите ви не се припокриват?

Мудин се размърда неспокойно и хвърли още един дълъг поглед към Малмѐн.

— Гледах главно назад, концентрирах се върху това да изтегля автомобила назад, така че не видях много от случващото се пред колата. Имаше движение от всички страни…

— Но атентатор от плът и кръв, който размахва голям револвер, не би ли трябвало да забележиш такъв човек? Не ви ли учат на това на охранителските тренировки?

Високомерният му тон можеше да накара Ребека да удуши съсухрения мизерник, но тя се въздържа. Независимо какво Глад си мислеше, че ще извлече от този разговор, последната дума все пак беше нейна. Тя щеше да спечели, въпросът беше само как ще го приеме Глад.

Мудин измърмори нещо в отговор и Глад премести фокуса върху заместника на екипа.

— Ами ти тогава, Малмѐн се казваше, нали?

— Точно така.

— Ти видя ли някакъв атентатор?

— Не, не видях, но точно както Мудин и моя собствен шофьор аз се бях съсредоточил в другата посока. Освен това се опитвах да сигнализирам на автомобила зад нас да се премести, което не беше съвсем просто…

Глад кимна и се обърна обратно към Ребека.

— Както казах, значи имаме безредици, очевидно задвижени от непланираното ни отстъпление и предполагаем атентатор, когото само ти си видяла, Нормѐн. За мен нещата са ясни, няма причина да преустановяваме пътуването и посланикът е съгласен с мен. Министърът на вътрешните работи ни обеща ескорт с пълно въоръжение и продължаваме по план утре сутринта.

Той огледа доволно групата, като че въпросът беше приключен.

— Не, не продължаваме — каза Ребека овладяно. — Изглежда си объркал титлата с авторитета ми, Глад. Аз отговарям за безопасността на министъра и на екипа — не ти или посланикът. Решението ми е, че се връщаме у дома още щом се съмне. Ако не ти харесва, можеш да се оплачеш на шефа ми, комисар Рунеберг.