Километър и половина надолу по пистата, при скорост 350 километра в час, колелата се отлепиха от асфалта и изтребителите се понесоха във въздуха. Колесникът прибран, елероните вдигнати, ръчката за газта върната на бойно ниво, с изключени ускорители. Двайсет и четири самолета Игъл обърнаха носовете си към небето, установиха скорост на изкачването от 1500 метра в минута и изчезнаха в здрача.

На височина 7500 метра те заеха хоризонтално положение и един час по-късно видяха позиционните светлини и навигационния стробоскоп на първия танкер. Време да се долее гориво. Двата двигателя на Ф-100 гълтат страшно много гориво. Когато са включени ускорителите, всеки един от тях изгаря по осемнайсет тона гориво на час, затова задните горелки или „дозагряването“ се използва само при излитане, в бой или при кризисни маневри от рода „я да се махаме оттук“. Дори при нормално равнище двигателите имат нужда да дозареждат на всеки час и половина. Не можеха да стигнат до Саудитска Арабия без своите „бензиностанции“ във въздуха.

Ескадрилата бе приела широк строй, всеки застанал до своя непосредствен водач в линия на около километър и половина от върха на едното до върха на другото крило. Дон Уокър, седнал пред своя „влъхва“ Тим погледна съседа си и видя, че е застанал точно в положението, което трябваше да заеме. Отправили се на изток, сега те летяха в тъмнината над Атлантическия океан, но радарът показваше положението на всеки самолет, а сигналните светлини ги открояваха.

В опашката на танкера операторът на шланга отмести панела, който прикриваше люка му отвън, и се загледа към морето от светлини зад себе си. Шлангът за горивото се протегна в очакване на първия клиент.

Всяка група от шест изтребителя беше разпознала определения й танкер и Уокър се приближи, когато му дойде редът. Едно докосване до газта, и машината изплава под танкера, в обхвата на шланга. От танкера операторът „метна“ шланга си на щуцера, който се подаваше от предния ръб на лявото крило на изтребителя. Когато го „засмука“, горивото потече — по деветстотин литра на минута. Изтребителят гълташе жадно.

Когато напълни резервоара си, Уокър се отдръпна и неговият партньор от двойката зае мястото му. По небето три други танкера правеха същото за всеки от поверените им самолети.

Летяха в нощта, която беше кратка, защото се движеха на изток със скорост 350 възела, около 800 километра в час. След шест часа слънцето отново изгря и те прелетяха над брега на Испания и продължиха упътени на север покрай африканския бряг, за да избегнат Либия. Когато се приближиха до Египет, една от страните в коалицията, 336-и зави на югоизток, понесе се над Червено море и зърна за първи път онзи огромен охренокафяв резен от пясък и ситен камък, който се нарича Арабска пустиня.

След петнайсет часа във въздуха, уморени и схванати, четирийсет и осемте млади американци кацнаха в Дахран, Саудитска Арабия. След няколко часа ги пренасочиха към крайната цел — военновъздушната база Тумраит в султаната Оман.

Тук, в продължение на четири месеца те щяха да живеят в условия, за които след това щяха да си спомнят с тъга — на повече от 1100 километра от границата на Ирак и опасната зона. Щяха да правят тренировъчни полети над вътрешността на Оман, след като пристигнеше оборудването им, щяха да плуват в сините води на Индийския океан и да очакват онова, което им готвеха добрият Господ и Норман Шварцкопф.

През декември щяха да се прехвърлят отново в Саудитска Арабия, а един от тях съвсем неволно щеше да промени хода на войната.

Глава 5

Аерогара Дахран беше задръстена. Пристигайки от Рияд, Майк Мартин имаше чувството, че всички от тази най-източна част от крайбрежието бяха тръгнали да пътуват. Разположен в сърцето на веригата от петролни полета, донесли на Саудитска Арабия приказното й богатство, Дахран, за разлика от Таиф, Рияд, Йенбо и другите градове от кралството, отдавна бе свикнал на американци и европейци.

Дори оживеното пристанище Джеда не бе виждало по улиците толкова много англосаксонски лица, но към втората седмица на август Дахран направо се слиса от прилива на чужденци.

Някои от тях се опитваха да се измъкнат; мнозина бяха изминали пътя до Бахрейн с кола, за да хванат оттам самолет. Други, предимно съпруги и деца на хора, свързани с добива на петрол, се намираха на аерогара Дахран на път за Рияд, а оттам съд свързващия ги полет — към дома.

Други — тълпи американци — пристигаха с въоръжението и запасите си. Гражданският самолет на Мартин едва се вмъкна между два тежки самолета Галакси — част от непрекъснатия конвой, идващ от Великобритания, Германия и САЩ. Все транспортни машини, пренасящи войски и оборудване, вследствие на което Североизточна Саудитска Арабия щеше да се превърне в огромен военен лагер.

Това все още не беше операция „Пустинна буря“, военната кампания, целяща да освободи Кувейт, а само операция „Пустинен щит“, целяща да спре настъплението на юг на иракската армия, която сега бе нараснала до четиринайсет дивизии, разгънати покрай границата и навсякъде из Кувейт.

За обикновения наблюдател на аерогара Дахран всичко това може би изглеждаше внушително, но едно по-внимателно вглеждане би разкрило, че защитната обвивка е тънка като цигарена хартия. Американските бронетанкови и артилерийски части все още не бяха пристигнали — първите кораби едва сега потегляха от бреговете на САЩ, а запасите, пренасяни от самолетите Галакси, Старлифтър и Херкулес, представляваха само малка част от онова, което можеше да достави един кораб.

Изтребителите-бомбардировачи Игъл, базирани в Дахран, и Хорнет на морската пехота — в Бахрейн, плюс британските Торнадо, току-що пристигнали в Дахран и все още не сварили да охладят двигателите си след пътуването от Германия, разполагаха с боеприпаси за не повече от половин дузина бойни полети.

За да бъде спряно едно решително, масирано настъпление на бронетанкови войски, е необходимо много повече. Въпреки внушителната демонстрация на бойна техника на няколко летища, Североизточна Саудитска Арабия лежеше съвсем незащитена под палещото слънце.

Мартин си пробиваше път през гъмжилото в залата за пристигащи пътници, преметнал брезентовия си сак през рамо, когато зърна познато лице сред тълпата при бариерата.

По време на първия си селекционен курс за САС, когато му бяха казали, че ще ги съсипят до смърт и почти бяха успели, един ден бе прекосил в поход 50 километра през планината Брекън — един от най-трудните терени във Великобритания — и то в леденостуден дъжд с 45 килограма багаж. Подобно на останалите и той отдавна бе преминал границата на изтощението и бе потънал в някакъв свой свят, където съществуването се свеждаше до мъчителна болка и само волята продължаваше да съществува.

Сетне видя камиона, който ги чакаше. Край на похода, значи край на всичко. Сто метра, осемдесет, петдесет; краят на ужасната агония се приближаваше бавно, но сигурно, докато изтръпналите му крака продължаваха да го носят през уж последните няколко метра.

В камиона седеше един мъж и гледаше изкривеното му от болка лице, по което се стичаха струйки дъжд, да се олюлява към него. Когато задният капак беше на педя от протегнатите пръсти, мъжът потропа на кабината зад себе си и камионът потегли напред. Така че той не измина още 100 метра, а цели 15 километра. Мъжът в камиона се казваше Спарки Лоу.

— Здрасти, Майк, радвам се да те видя.

Такова нещо много трудно можеш да простиш.

— Здрасти, Спарки, как е хавата?

— Щом искаш да знаеш — шибана.

Спарки измъкна от паркинга невзрачен джип с двойно предаване и след половин час вече бяха извън Дахран. Поеха на север. До Хафджи имаше повече от 300 километра с кола, но след като от дясната им страна се изниза пристанището Джубаил, останаха почти сами. Пътят беше пуст, никой не изпитваше желание да посети Хафджи — малко петролодобивно селище на границата с Кувейт, — превърнало се сега в изоставен град.