— Но защо бе необходима толкова сложна конструкция?

— Наложи се да решим един малък проблем — обясни Глин. — При своята тежест от десет хиляди тона метеоритът трябва да бъде абсолютно застопорен. Ако „Ролвааг“ налети на лошо време по пътя си обратно към Ню Йорк, дори и най-малката промяна в положението на метеорита може да дестабилизира фатално кораба. Мрежата от дървени греди не само застопорява товара на място, но и го разпределя равномерно върху корпуса, симулирайки наличието на суров нефт.

— Впечатляващо — рече Бритън. — Взехте ли предвид вътрешните надлъжни и напречни прегради?

— Да. Доктор Амира е гений в математиката. Състави програма за изчисления, която отне десет часа на суперкомпютъра „Крей T3D“, но ни представи цялата конфигурация. Не можем да я довършим, разбира се, докато не разполагаме с точните размери на скалата. Но построихме това въз основа на изчисленията от спътниковото наблюдение, предоставени ни от мистър Лойд. Ала когато изкопаем метеорита, ще построим около него втора шейна, която ще вмъкнем в първата.

Лойд кимна.

— А какво правят онези мъже там? — посочи най-дълбокото място в хамбара, където шумна група работници, които едва се виждаха, режеше стоманените листове на корпуса.

— Аварийният люк — отвърна равнодушно Глин.

Лойд усети как го залива вълна на раздразнение.

— Няма да позволя да правите подобно нещо.

— Вече обсъдихме този въпрос.

Лойд се опита думите му да прозвучат разумно.

— Виж сега. Ако отвориш дъното на кораба, за да изхвърлиш метеорита по средата на някоя буря, проклетият кораб и без това ще потъне. Всеки идиот може да разбере това.

Глин прикова Лойд със сивите си непроницаеми очи.

— Ако се наложи, ще са необходими само шейсет секунди да се отвори люкът, да се изхвърли скалата и да се затвори отново. Танкерът няма да потъне за шейсет секунди, независимо колко голяма е вълната. Тъкмо обратното, нахлулата вода всъщност ще компенсира внезапната загуба на баласт, след като метеоритът е изхвърлен. Доктор Амира изчисли и това. Получи се много красиво уравнение.

Лойд се вторачи в него. Този човек всъщност извличаше удоволствие от това, че бе решил проблема как да прати безценния метеорит на дъното на Атлантика.

— Единственото, което мога да кажа, е, че онзи, който отвори този „мъртъв люк“ и изхвърли метеорита ми, може сам да се смята за мъртъв.

Капитан Бритън се разсмя — висок, звънтящ смях, който се извиси над силното дрънчене под тях. И двамата се обърнаха към нея.

— Не забравяйте, мистър Лойд — рече отчетливо тя, — че онзи метеорит е още ничий. И че между нас и него съществува голямо водно пространство.

Макфарлън мина през люка, затвори внимателно металната врата подире си и излезе на летния мостик. Това бе най-високата точка на надстройката и той се почувства като на покрива на света. Гладката повърхност на Атлантика лежеше на повече от трийсет и пет метра под него, изпъстрена от слабото блещукане на звездите. Лекият бриз донасяше далечния крясък на чайки и мирис на море.

Отиде до перилата и се улови с две ръце. Замисли се за грамадния кораб, който щеше да бъде негов дом през следващите няколко месеца. Точно под краката му беше мостикът. А под него имаше една палуба, която Глин бе оставил загадъчно празна. Още по-надолу бяха кабините на старшите офицери. А цели шест етажа по-долу се намираше главната палуба. От време на време осветена от звездната светлина пяна пръсваше върху бака. Мрежата от тръбопроводи и кранове над танковете си оставаше, а около тях се виеше цял лабиринт от стари контейнери — лабораториите и работилниците — който приличаше на градче от детски кубчета.

След няколко минути трябваше да отиде на „нощния обяд“, който щеше да бъде първото им официално събиране на борда на кораба. Ала той бе дошъл тук, за да се убеди, че пътешествието наистина бе започнало.

Пое дълбоко дъх, опита се да проясни главата си от последните няколко ужасно напрегнати дни, през които оборудваха лабораториите и правеха първоначални тестове на екипировката. „Така е далеч по-добре“, помисли си той. Дори затворническата килия в Чили изглеждаше повече за предпочитане, отколкото Лойд непрекъснато да наднича иззад рамото ти, да се мъчи да отгатне какво правиш и да се безпокои за най-малките подробности. Няма значение какво ги очакваше в края на това пътуване — каквото и да бе намереното от Нестор Масънкей. Поне бяха вече на път.

Макфарлън се обърна и прекоси мостика до кърмовите перила. Макар бумтенето на двигателите да се дочуваше слабо из недрата на кораба, не можеше да усети и дори слаби вибрации. Виждаше в далечината как намига фарът на нос Мей — едно дълго и едно късо просветване. След като Глин уреди документите им за отплаване те напуснаха порт Елизабет под прикритието на нощта, запазвайки докрай секретността си. Скоро щяха да пресекат оживените морски пътища отвъд континенталния шелф, след което щяха да завият на юг. А пет седмици по-късно, ако всичко вървеше по план, щяха да видят отново светлините на същия този фар. Макфарлън се опита да си представи какво би станало, ако наистина успееха да го извадят: яростните протести, научният удар — и може би, неговата собствена реабилитация.

След това се усмихна вътрешно. В живота нещата не ставаха така. Беше далеч по-лесно да си се представи обратно в Калахари, с малко повече пари в джоба, леко понапълнял от корабната храна, да търси неуловимите бушмени, за да подновят търсенето на Окаванго. И нищо не бе могло да изтрие онова, което бе сторил на Нестор — особено сега, след като старият му приятел и партньор бе мъртъв.

Докато гледаше назад, над кърмата на кораба, Макфарлън усети и някаква друга миризма в морския въздух: аромат на тютюн. Огледа се и разбра, че не бе сам. В далечния край на летния мостик проблесна червена точица, после изчезна. Някой стоеше тихо там и като него се наслаждаваше на нощта.

Жълточервеното огънче трепна и подскочи: човекът тръгна към него. С изненада видя, че бе Рейчъл Амира, физичката в екипа на Глин, назначена за негова помощничка. Държеше между пръстите на дясната си ръка последните няколко сантиметра от дебела пура. Макфарлън въздъхна вътрешно, че бе нарушено самотното му бленуване и на всичкото отгоре — от тази язвителна жена.

— Чао, шефе. Някакви заповеди за мен?

Макфарлън запази мълчание, усещайки как се надига раздразнението му при тази дума „шефе“. Не се бе главил да бъде началник. Амира не се нуждаеше от бавачка. А и тя самата не изглеждаше особено доволна от така стеклите се обстоятелства. Какво ли бе замислил Глин?

— Само от три часа сме на море и вече съм отегчена. — Тя размаха пурата. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Искам да усетя вкуса на вечерята.

— Корабна храна? Сигурно си мазохист. — Наведе се над перилата до него и въздъхна отегчена. — Този кораб ме изнервя.

— Тъй ли? Защо?

— Просто е много стерилен, като робот. Когато си помисля за пътуване по море, се сещам за железни мъже, които тичат по палубите и изпълняват мигом излаяните от капитана команди. А погледни това. — Тя посочи с палец зад рамо. — Триста метра палуба и нищо не помръдва. Нищичко. Това е кораб-призрак. Изоставен. Всичко се управлява от компютри.

„Има логика“, помисли си Макфарлън. Макар по съвременните стандарти „Ролвааг“ да бе със средни размери, той въпреки всичко бе грамаден. Но за управлението му бе необходим минимален екипаж. Ако към екипажа се прибавят специалистите и инженерите от ЕИР, както и строителния екип, на борда пак бяха по-малко от сто човека. А един пътнически кораб с размерите на „Ролвааг“ би поел поне две хиляди туристи.

— И е дяволски голям — чу я да казва, сякаш отгатнала собствените му мисли.

— Кажи го на Глин. Лойд щеше да е по-доволен, ако бе похарчил по-малко пари за по-малък параход.

— Знаеш ли — рече Амира, — че тези танкери са първите построени от хора толкова големи съдове, които се влияят от въртенето на земята?