— Току-що загубих единствената си дъщеря, която беше и единственият ми близък човек. Чии чувства, според вас, трябва да бъдат щадени?

Смитбек трябваше да направи доста усилия, за да я погледне в очите. Тя го гледаше все така втренчено, скръстила ръце в скута. В душата му нахлу странно чувство, толкова неприсъщо за природата му, че почти не успя да го дефинира. Смущение. Не, не беше това. Беше срам. Едва ли би се почувствал по този начин, ако се бе борил за тази сензация, ако я бе завоювал сам, без чужда помощ и благоприятното стечение на обстоятелствата. Но пред лицето на дълбоката скръб на жената, до която се беше добрал с хитрост и дребни лъжи, въодушевлението му бързо започна да се изпарява. На негово място се появи друго, съвсем непознато усещане, което прогони стръвта към сензации.

Пръстите на госпожа Уишър се разплетоха и посочиха към масичката за четене в съседство.

— Доколкото мога да преценя, вие сте същият Смитбек, който пише за този вестник, нали?

Очите му проследиха жеста й и се спряха върху екземпляра на „Поуст“, сгънат на масичката. Той бавно кимна:

— Да.

Пръстите й отново се преплетоха в скута.

— Просто исках да съм сигурна. И каква е важната информация за смъртта на дъщеря ми? Не, замълчете. Няма съмнение, че и това е част от маскарада.

Нова продължителна пауза. Единственото му желание беше да стане и да се пръждосва по дяволите. Защо още се бави онзи Джордж, когото очаква опечалената майка?

— Как го правите? — попита тя.

— Кое?

— Как измисляте цялата тази помия? Едно брутално убийство очевидно не е достатъчно за хора като вас. Непременно държите да окаляте и паметта на жертвата, нали?

— Госпожо Уишър — мъчително преглътна репортерът. — Аз само…

— Като чете тази помия, човек остава с впечатлението, че Памела е била просто една богата и разглезена егоистка, която си е получила заслуженото. И хората, които държат вестника в ръцете си, почти се радват на убийството. Затова ви задавам този простичък въпрос: Как го правите?

— Обитателите на този град обръщат внимание само на това, което им натикаш под носа, госпожо Уишър — започна Смитбек, но веднага замълча. Жената насреща му очевидно щеше да приеме тривиалните оправдания с по-голям скептицизъм и от неговия.

— Вие не знаете абсолютно нищо за нея, господин Смитбек — промълви тя, леко изправяйки гръб. — Забелязвате само онова, което е на повърхността. Нищо друго не ви интересува.

— Не е така! — възкликна той с плам, от който сам се изненада. — Интересуват ме и много други неща. Много бих желал да опозная истинската Памела Уишър.

Жената го изгледа втренчено, след което стана, излезе от стаята и се върна с голяма фотография в рамка. На нея беше запечатано шестгодишно момиченце, което се люлееше на въжена люлка, окачена на клона на вековен дъб. Широката усмивка разкриваше липсата на две зъбчета, рокличката и плитчиците се развяваха на вятъра.

— Аз винаги ще помня тази Памела, господин Смитбек — тихо промълви домакинята. — А ако вие наистина проявявате интерес, публикувайте тази снимка. Не другата, на която я представяте като някакво безмозъчно същество. — Седна на мястото си и механично придърпа полата над коленете. — Баща й почина преди шест месеца и тъкмо беше започнала да се усмихва отново. Наесен трябваше да започне работа, но преди това искаше да се позабавлява. Нима това е престъпление?

— Работа? — вдигна очи Смитбек.

Жената замълча за момент, оглеждайки го в погребалния сумрак.

— Да, работа. В хоспис за болни от СПИН. Ако си бяхте направили труда да проучите, със сигурност щяхте да го узнаете.

Смитбек смутено преглътна.

— Това е истинската Памела — добави с потрепващ глас тя. — Мила, щедра, състрадателна, изпълнена с жизненост. За нея искам да напишете!

— Ще направя всичко, на което съм способен — промълви журналистът.

Мигът отлетя и мисис Уишър отново стана невъзмутима и далечна. Тя наклони леко глава и направи почти незабележимо движение с ръка. Смитбек разбра, че го отпраща. Измърмори някакви благодарности, прибра си касетофона и пое към асансьора с максималната приемлива бързина.

— И още нещо — настигна го гласът на госпожа Уишър, твърд както преди. Той се закова под рамката на двойната френската врата. — Не ми казват кога и защо е умряла. Не ми казват дори как е умряла. Но аз съм сигурна в едно — тя не е умряла напразно!

Изречени с пламенно убеждение, тези думи го накараха да се обърне.

— Преди малко споменахте, че хората в нашия град не обръщат внимание на нищо, което не им е навряно под носа. Значи трябва да направя точно това.

— Как?

Госпожа Уишър се облегна назад, лицето й потъна в сянката. Обзет от внезапна слабост, Смитбек прекоси входния вестибюл и натисна копчето на асансьора. Погледна детската фотография на Памела Уишър едва на улицата, примижал под ярката слънчева светлина. И внезапно си даде сметка, че току-що беше разговарял с една изключително достойна и заслужаваща уважение дама.

Металната врата в дъното на дългия коридор бе дискретно маркирана с неголеми букви в блоков шрифт: „Съдебна антропология“. Това бе музейната лаборатория за изследване на човешки останки, обзаведена по последна дума на науката и техниката. Марго завъртя топката, но с изненада установи, че е заключено. Странно. На това място беше изследвала какво ли не — от перуански мумии до предполагаеми косми от Йети. И тази врата винаги беше отключена. Протегна ръка да почука, но тя увисна във въздуха, защото в същия миг вратата се отвори.

Прекрачи прага и застина на място. Очакваше обичайното ярко осветление и оживената глъч на студенти и преподаватели, ала залата беше пуста, мрачна и странна. Подредените край стените обемисти електронни микроскопи, рентгени и апарати за електрофореза бяха утихнали. Плътна завеса покриваше огромния витраж с панорамна гледка към Сентрал Парк. Единственият източник на светлина беше силният прожектор, насочен към центъра на помещението, около който мърдаха неясни сенки.

Под яркия сноп се виждаше маса за дисекции, върху която лежеше нещо издължено, с цвят на слабо кафе. Редом с него имаше още един продълговат предмет, покрит с голям син найлон. Марго бавно си даде сметка, че на масата лежи човешки скелет, от който висяха сухожилия и късове полуразложена плът. Миризмата на гнилоч беше слаба, но съвсем осезаема.

Ключалката зад гърба й остро изщрака. Край нея се плъзна лейтенант Винсънт Дагоста, облечен в същия костюм, с който го беше запомнила от последното им съвместно разследване преди година и половина. Изглеждаше леко отслабнал. Цветът на костюма му беше същият като на скелета.

Марго изчака очите й да се нагодят към осветлението в залата и бавно огледа групата около масата. Вляво от лейтенанта стоеше видимо изнервен мъж, стиснал картонена чаша кафе в пухкавата си длан. До него стърчеше високата и кльощава фигура на Оливия Мериъм, наскоро назначената директорка на музея. В далечния край имаше още един човек, скрит изцяло в сянката.

— Благодаря, че се отзовахте, доктор Грийн — промърмори с бегла усмивка директорката и посочи с жест присъстващите около масата. — Тези господа се нуждаят от нашата помощ.

Тишината се проточи. Наруши я нетърпеливият глас на Дагоста:

— Достатъчно! Не можем да го чакаме повече. Живее чак в Мендхъм и снощи, когато му се обадих, никак не беше въодушевен от идеята да се разкарва дотук. — Очите му се плъзнаха по лицата на присъстващите: — Предполагам, че сте хвърлили едно око на сутрешния „Поуст“…

— Не — поклати глава директорката и придоби отвратен вид.

— В такъв случай ще си позволя да ви предложа известна информация… — Махна с ръка към скелета върху металната маса: — Представям ви Памела Уишър, дъщеря на Анет и покойния Хоръс Уишър. Без съмнение сте виждали снимката й, тя е разлепена из целия град. Изчезва в 3:00 през нощта срещу 23 май. До този момент е била в „Уайт Селър“ — един от сутеренните Клубове около южната част на Сентрал Парк. Отскочила да се обади по телефона и повече никой не я видял. Поне до вчера, когато открихме трупай — с липсващ череп — под моста „Хумболд“. Очевидно е попаднал там през страничен канал откъм западната част на Манхатън, най-вероятно по време на пороен дъжд.