През 1941 г. тя разясни на ремсово събрание на осмите класове брошурата „Как да се държим пред врага”, написана по поръчение на ЦК на РМС от Емил Шекерджийски. Вела не просто четеше и разясняваше — си спомнят ремсистите от класа, — тя изживяваше своя бъдещ живот, своята бъдеща борба. „Ако попаднем в ръцете на полицията, предупреждаваше Вела, трябва да се държим достойно и смело, да не хленчим и да не казваме нито дума на врага, за да не останем през целия си живот живи трупове.” Това не бяха просто думи — това беше съкровена прелюдия на онова, което се случи на 3 май 1944 г., когато тя показа на дело как трябва да се разговаря с врага.

А събитията вече се развиваха неудържимо. На 1 март 1941 г. България се присъедини към Тристранния пакт. Немците нахлуха в нашата страна. На 3 март „синеоките рицари” пристигнаха в Пазарджик.

От софийското шосе по главната улица се занизаха като зелени гъсеници колони немски войници, коли, оръдия. Вела с група ремсисти започна разяснителна работа сред посрещачите. Ние, ремсистите, „приветствахме” немците с вдигнати юмруци и възгласа „Роте фронт!” Тръгнахме по „Вароша” и където бе удобно, разяснявахме позицията на партията. Вела с голяма непринуденост се намесваше в уличните разговори, пригласяше на недоволните, разясняваше на неориентираните какво значи за родината навлизането на хитлеристите. А когато немците плъзнаха по градските улици, лицето й придоби суров израз: „Ах, гадове, държат се като че ли са у дома си” процеди тя през зъби и започна да им маха със стиснат юмрук. Когато тази проява привлече вниманието на полицията, ние свихме встрани и спряхме пред мъжката гимназия срещу читалището. Откъм моста на Марица се зададе немска колона — мотоциклети с кошове, офицерски коли, камиони с войници. Някой извика „ура”. Моторите бучаха. Повечето граждани гледаха с тревога, потънали в мълчание.

– Хайл Хитлер! Хайл Хитлер! — крещяха малка група екзалтирани легионери и опъваха напред ръка.

Стиснали юмруци, ние викахме настръхнали:

– Хайл Телман! Хайл Телман!

Хитлеристите не обръщаха внимание нито на чужди, нито на свои. Парадно облечени, вдигнали високомерно глави, те минаваха с безразличие. Това още повече ни дразнеше. Мотоциклетистите отминаха. Зададе се колона от военни камиони. Вела се устреми напред, размаха вдигнат юмрук и завика с пълен глас: „Роте фронт”, „Телман, Телман”. Първата кола намали скоростта, спря. Сърцата ни замряха — какво ще се случи? За наша радост войникът на волана, възрастен немец — се усмихна, махна с ръка и поведе машината. „Значи и сред немците Вела откри съмишленик” — шегуваше се Йорданка Ципоркова.

Пред нас се появи колона от офицерски опели. В колите седяха германски офицери като препарирани. Успоредно с колоната се движеше моторист, вероятно за свръзка или за охрана.

– Хайл Хитлер! Дойчланд! — закрещяха отново край нас.

– Хайл Телман! Рот фронт! — викахме ние.

Изведнъж офицерът в предната кола се извърна като ужилен. Опелът забави движението си. Мотористът бързо се приближи до колата. Гледайки злобно към нас, офицерът му каза нещо и отново продължи напред.

Ние променихме местата си, подадохме глави между посрещачите. Мотористът се върна, спря до тротоара. Той опипваше с поглед гражданите и заканително крещеше. Като не разбираха за какво става дума, хората се усмихваха наивно и вдигаха рамене. Но хитлеристите усетиха нашето присъствие. А точно това искахме ние, това бе целта и на Вела. Полицията ни подгони и с Вела отидохме в дома на др. Даскалов, активен и известен комунист в града и окръга, който живееше наблизо. С него тя се познаваше отпреди, когато той беше кандидат на БКП за народен представител в Чепинското корито в изборите преди година. Още тогава той се възхищаваше от нейното смело участие в изборната кампания. С възмущение и ненавист двамата заговориха за немците, нахлули в нашата родина. Вела беше цялата настръхнала. Не съм забравила първите й думи: „Мръсни фашисти, горят и избиват навред по фронтовете. За нас вече няма друг път към свободата, освен пътя на борбата. И ако трябва, ще умрем, но това, което сме мечтали, ще се сбъдне. Фашизмът ще бъде победен!”

Гледах я — колко беше се изменила. Колко беше пораснала моята сестра. По-късно, когато ще научи за нейната гибел на Бялата скала, старият комунист ще изплаче своята мъка пред Люба Войводова, сестра на жена му Невена: „Любе, Любе — сърцето на Каменица остана в Балкана...”

Вела завърши Пазарджишката девическа гимназия през съдбоносната 1941 година.

За завършващите гимназиален курс ученици бе организиран абитуриентски бал в читалище „Виделина“. Вела се „подготви” за бала — отиде с ученическата си тъмносиня рокля с бяла якичка. И ние с Донка Манева, като по-малки, бяхме в читалището за публика. Съзряхме Вела между танцуващите и се въртяхме все около нея. Гледахме я и не можехме да й се нарадваме. Тя играеше весела, засмяна, щастлива.

— Гера, погледни! — ми шепне Донка. — Колко е хубава, бодра и силна нашата Вела!

Когато свърши балът и тръгнахме да се разотиваме, разбрахме причината за необичайната веселост на Вела през тази вечер. На входа на читалището я чакаше Владо Танов.

— Какво стана? — запита я той.

— Всичко е наред.

И тя му подаде списъка с имена и парична сума»

— Толкова бързо? — я гледаше учуден Владо.

Вела беше изпълнила отговорна задача. Докато траеше абитуриентският бал, тя беше сформирала кандидатстудентския комитет от девическата гимназия и беше събрала значителна парична сума,

Сбогуваха се с Владо с пожелание за нови срещи в София. А още на другия ден комитетът на кандидат-студентите влезе в действие — организираха се редица акции и мероприятия. Бяха написани и протестни писма до университета.

Това беше може би последната ремсова задача, която Вела изпълни като ученичка в Пазарджик, в който намери своята голяма цел в живота, даде й първите криле за израстването й като борец и комунист. Пред нея беше мечтата за Алма-Матер и университета на борбата.

Където и да се намираше Вела, сърцето й винаги я теглеше към Чепинския край, към родна Каменица. Особена, с нищо несравнима радост изпитваше да бъде у дома, всред близки и другари. Затова всяка ваканция тя бързаше към Каменица, а и младежите тук я чакаха. Всеки знаеше — дойде ли Вела и животът ще тръгне по-интересно, по-смислено.

Ето, теснолинейката я носи пак към Лъджене. На сърцето й е и тъжно, и радостно. Прощавайте, ученически ремсови години! Прощавай, Пазарджик!

Изправена до прозореца, тя се любува на прекрасната панорама от планински отсечени върхове и скали, между които се провира като сребърна лента Чепинската река. Пролетта е наметнала раменете им с пищна премяна, в която се преливат най-нежните нюанси на зеленото.

В чантата й лежи диплома с отличен успех. Ще й открие ли тя нови пътища към София, към науката?

Засега имаше само един път, който беше сигурен, ясен, неотменен — пътят на борбата. В него беше събрано всичко: и личната й участ, и съдбата на родината, и комунистическият идеал.

Каменица я посрещна с така познатата атмосфера на младежка възторженост и жажда за нови дела. Още не подредила багажа си и не оставила мама да й се порадва, тя лети вече към Марийка Илинова, Г. Шулев, Крум Гинчев, Георги Въргов, Йорданка Синапова. Колко много има да им каже и колко много има да научи от тях!

През последните години между каменските и чепинските ремсисти бяха създадени тесни връзки и общи действия. Вела е очарована. По време на ваканциите в Каменица бързаше да поднови връзките си със секретаря на районния комитет Никола Симеонов и неговите членове Георги Палигоров, Костадин Мавриков, Христо Праматаров.

Следват срещи след срещи. В нашата къща ставащ нелегални събрания, на които присъстват от Чепино: Никола Симеонов, Г. Палигоров, К. Мавриков, Христо Праматаров, Елена Теменлиева, Мария Васева, а от Каменица — Мария Гинчева, Йорданка Синапова, Мария Велева и други.