Новината за тяхното пристигане се разнесе из цялото село к предизвика радостна възбуда у мало и голямо.

За първи път видях и майка си тъй оживена, Искаше й се да вложи цялото си умение и майсторство за посрещане на скъпите гости, И тя успя... А те й засвидетелстваха такава обич, внимание и възхищение, на което е способен само руският човек.

От къщи радостта преля в цялото село, Гостите имаха много мили срещи с младежи, с възрастни, с мъже к жени. Това бяха срещи на възторг, на взаимна обич и умиление., Всички искаха да видят с очите си съветските хора, да чуят тяхната реч. Те бяха пратеници от земята на Ленин, на която още никой от нас не беше стъпил, но всички я носехме в сърцата си като светиня, Аз също още не подозирах, че скоро ще имам щастието да се уча във великата Москва, да бъда сред съветските хора.

Гостите пожелаха да посетят лобното място на Вела, Тръгнахме нагоре. Но заваля пороен дъжд. Изви се буря. Със съжаление трябваше да се върнем.

Сбогуването със семейството ни, с хората от Каменица, беше много сърдечно. Гостите бързаха за София, да се срещнат с Георги Димитров.

По-късно, през 1972 г. Николай Тихонов изпрати на в-к „Литературен фронт” своето стихотворение „Спомен”, в което говори с много обич и възторг за тези две срещи с Вела и с Георги Димитров.

„Тогава в Каменица героична

на гости бях в семейството на Вела,

Родопите се вдигаха епични,

със върхове загадъчни и бели.

Цял ден пътувахме през водоеми,

през сипеи и път неописуем,

за да пристигнем в София навреме.

Димитров да посрещнем и да чуем...”

Малко по-късно той написа разказ, в който нарече Вела „Българската Зоя”.

У нас гостува и съветският писател Феодор Гладков. Отново срещи на сърдечна дружба. Той особено се зарадва, когато видя в библиотечката своите романи „Цимент” и „Енергия”... С тях Вела се е учила, расла.

Зареждат се посещения и на други видни представители на съветската култура и изкуство — художници, писатели, артисти, журналисти.

По неповторим начин е излял своето възхищение от подвига на Вела и съветският поет Михайло Ткач.

„Хей, Балкане — зов за свобода!

Вела, твойта дъщеря,

утринна звезда

с огнена следа

в тъмното небе изгря.

* * *

Нека помълчим.

Нека промълвим,

че орлица горда отлетя,

блесна тя с крила, победи смъртта.”

(Из „Арапчалската орлица“, превод от Кр. Станишев.)

Прочувствени стихотворения посветиха на Вела и други съветски поети.

Съветските художници Николай Савелиевич Шаулов и Леонид Михайлович Стил вдъхновено и оригинално в платната си, посветени на Вела, разкриха нейния образ и богат вътрешен мир.

Паметта на Вела е свързана чрез хиляди нишки с любимите й съветски хора. Най-вече с младежта и пионерите.

Получават се стотици писма до музея, до близките на Вела, до отделни общественици и ученици във Велинград — получават се от съветски училища и ученици. Всички искат да знаят повече за живота и делото на Вела, посвещават й стихове и песни, изпращат снимки от проведени в нейна чест сборове.

През пролетта на 1973 г. във в. „Кавказка здравница”, излизащ в гр. Пятигорск бе напечатан вълнуващ очерк, озаглавен „Българската Зоя”, посветен на Вела Пеева.

В гр. Ставропол, в 17то средно училище интерклубът носи нейното име. Пионерите изучават живота на Вела, запознават се с България, с Велинград. Този интерес още повече се разпалва от тяхната ръководителка Надежда Рукавишникова. Тя ни писа да изпратим пръст от трите гроба на Вела. Молбата й изпълниха пионерите от дружина „Вела Пеева“ при 3то основно училище в Каменица. С какво старание децата сковаха малко сандъче с три прегради. Тържествено пренесоха пръстта от скъпите за тях места. Изпратиха сандъчето в Ставропол. Сега то се намира на най-почетното място в червения кът на интерклуба — свещена реликва на братска дружба.

Ставрополските ученици поемат вълнуващ почин — работят и събират средства, с които построяват паметник на Вела и закупуват тролейбус.

Името на Вела отлетя и при пионерите от 2-ро средно училище в гр. Южносахалинск. Там всеки ученик може да види нейния портрет и да прочете: „Вела Пеева — българска героиня, комсомолка, партизанка. Загинала в неравен бой с фашистите на 3 май 1944 г.”

Един сахалински журналист, който е бил във Велинград, разказал на децата за нея. И когато трябвало да избират име на своя отряд, всички единодушно решили: „Ще наречем отряда си Вела Пеева”.

Написали писмо до ГК на партията във Велинград и скоро получили отговор от първия секретар Георги Шулев:

„Скъпи пионери,

Нека героичният живот на Вела, живот отдаден за свободата и щастието на българския народ, ви вдъхновява във вашия труд. За нашата дружба няма разстояния!”

Писмото се прочело на тържествен сбор. На алените връзки цъфтяла по една българска значка. Звучал „Интернационалът”.

За да съкратят разстоянието до сърцето на Вела, съветските пионери изучават български език и песни за гората — Велина закрилница. С преклонение се отнасят към живота и подвига на Вела и пионерите, и комсомолците от Кисловодск — град-побратим на Велинград, както и младежите от много градове и села на необятната съветска страна.

Ето какво пишат членовете на интерклуба на дружина „Вела Пеева“ — от с. Чопчар, Херсонска област: „Съветските хора истински обичат братска България. Ние, децата, непрекъснато четем за живота на нашите български връстници. Гордеем се, че дружината ни носи името на смелата героиня Вела Пеева.” В обятията на социалистическа България сега се чувстват стотици пионери и комсомолци от околия Хиенщайн—Ернстак, окръг Карлмарксщат.

В Лангеберг, селище от същата околия, през юни 1974 г. основното училище празнува голям празник. Пионерската дружина приема името на Вела Пеева. Мало и голямо от селището се е стекло в училищния двор. Тук са ръководители, общественици. Поканена е делегация от Велинград, в която е и брат ми. Музика и хор изпълняват български и германски революционни песни. При голямо въодушевление се вдига флагът на ГДР. Официално нашата делегация дава съгласието си на дружината да бъде присъдено името на Вела Пеева. Лицата на пионерите просветват в голяма радост. Секретарят на ОК на ГЕСП и брат ми Тодор Пеев откриват малкия скромен паметник с лика на Вела. Всички деца възторжено и с благоговение минават пред паметника, символично дават обещание да се учат, да се трудят за своята родина и партия, да бъдат достойни за своя патрон.

Името на Вела е тачено и обичано не само в това немско училище. То е популярно и в други селища и училища в околията.

Връзките на училището с Велинград още повече се укрепват. Представители на училище номер три в нашия град, там където е учила Вела, посещават Лангеберг. А директорът на лангеберското училище Едуард Калфус, дружинната ръководителка Гизела Валтер и един пионер гостуват във Велинград,

С голямо вълнение изкачват стръмната пътека към лобното място на Вела, Дълбоко покъртени от трагичната гибел на своя патрон, те целуват земята, където е загинала тя.

Сърдечните връзки на децата с подвига на Вела обединяват и възрастните от двата града, Свързани от истинска интернационална дружба, те са вече градове побратими.

Обществеността на Лангеберг решава с името на Вела да наименува още един по-траен символ. Да бъде построено ново училище, което да се нарече „Вела Пеева”.

Незабравимо е и празненството за даване име на младежка машиностроителна бригада „Вела Пеева” в предприятие за селскостопански машини в Сент-Егиднен — същата околия,.

Вълнуващ спомен за България, за Вела и нашия Чепински край написа през 1958 г, германският журналист С. Майсгаер във в, „Дас фолк“, излизащ в гр. Ерфурт. Той пътува от Пловдив за Велинград и остава поразен от гледката на обновената земя, от стотиците братски могили и паметни плочи. Незабравим е споменът у него за посещението в родната къща на Вела. „Колата спря пред една обикновена, сиво измазана къща. При въздържаното почукване на М. Михайлов, главен редактор на пловдивския „Отечествен глас”, на една широка врата се показа един също така широкоплещест българин, със симпатично още от пръв поглед лице. „Извинете — каза той — аз не бях подготвен за посещението.” „Това е Пейо Пеев — представи го М. Михайлов — бащата на Вела.” Докато разглеждахме тихо малкия музей, Пейо Пеев стоеше мълчаливо назад. Сега той трябваше да говори. Старият Пейо Пеев държи една реч, една от най-кратките и най-хубавите, които някога съм чул. Да я предам, което иначе е дълг на един журналист, би означавало, да лиша от святост този хубав момент. Но все пак смятам, че ми е позволено да кажа това, с което започнах. Старият Пейо Пеев каза приблизително следното: „Бъдете добре дошли в България. Чувствайте се като приятели сред приятели, защото миналото лежи зад нас, жертвите не са били напразни. Днес всички ние, които живеем в народните демокрации, сме една голяма фамилия. Ние в България следим със съчувствие съдбата на вашия народ и неговата борба за обединение. Всички у нас желаят целият германски народ да бъде скоро така щастлив, както е нашият, българският.” След тези думи ние се прегърнахме сърдечно.”